Изглеждаше уплашен, сякаш се готвеше да побегне. Приятелят му идваше към нас.
— Сериозен съм. Изслушайте ме.
Другият се приближи. Беше доста едър, като Дарил.
— Проблем ли има?
Приятелят му прошепна нещо. Очевидно щяха да побегнат.
Обърнах вестника към тях.
— Вижте на пета страница, моля ви?
Направиха го. Погледнаха заглавието. Снимката.
Мен.
— Леле, пич — каза първият. — Не сме достойни за честта. — Усмихваше се като откачен. По-едрият ме тупна по гърба.
— Няма начин. Ти си М…
Сложих длан на устата му.
— Елате с мен.
Заведох ги до пейката. Забелязах, че под нея има старо кафяво петно. Кръвта на Дарил? Кожата ми настръхна. Седнахме.
— Аз съм Маркъс. — Преглътнах фактът, че си казвам името на хора, които ме знаят като „Мики“. „Бей Гардиън“ вече бе разкрил самоличността ми.
— Нейт — представи се малкият.
— Лиам — добави едрият. — За нас е огромна чест да се запознаем. Ти си нашият герой…
— Не казвай това. Не го казвай. Двамата сте като неонова реклама: „Ние заглушаваме, хвърлете задниците ни в Гитмо в Залива“. Направо се набивате на очи.
Лиам сякаш щеше да заплаче.
— Спокойно, още не са ви спипали. После ще ви дам няколко съвета. — Те се озариха отново. Очевидно Мики бе техен идол и щяха да направят каквото им кажа. Хилеха се като идиоти. Това ме накара да се почувствам доста неудобно.
— Вижте, имам нужда да вляза в Екснет, а не мога да припаря вкъщи. Вие наблизо ли живеете?
— Аз да — каза Нейт. — На върха на Калифорния Стрийт. Трябва да изкачим хълма. — Тъкмо бях слязъл оттам. Маша вероятно още беше горе, но нямах друг изход.
— Да вървим.
Нейт ми зае якето и шапката си. Не се тревожех за разпознаването на походката си. Куцах като статист от каубойските филми.
Нейт живееше в огромен четиристаен апартамент на върха на Ноб Хил. Сградата имаше портиер с червена ливрея, който го поздрави и ни отвори. Вътре миришеше на препарат за полиране. Опитах се да не зяпам апартамента, който струваше поне два милиона.
— Баща ми беше инвестиционен банкер — обясни Нейт. — Имаше голяма застраховка. Почина, когато бях на четиринайсет. С майка ми са разведени от години, но той й остави всичко.
Имаше огромна панорамна гледка чак до Рибарския кей и грозните остатъци от моста. В мъглата различавах Трежър Айланд.
Влязох онлайн с ексбокса и огромния плазмен телевизор в хола. На тази височина имаше двайсет-трийсет отворени връзки. Страхотно място за екснетър.
Имах много писма — 20 000 нови съобщения от сутринта. Искания за интервю от медиите. Голям брой бяха от екснетъри, прочели статията в „Гардиън“. Казваха, че ще направят всичко, за да ми помогнат.
Не издържах. По бузите ми потекоха сълзи.
Нейт и Лиам се спогледаха. Исках да спра, но не можех. Ридаех на глас. Нейт отиде до едно шкафче и отвори барче, пълно с блестящи бутилки. Наля ми нещо златистокафяво.
— Рядко ирландско уиски. Любимото на мама.
Имаше вкус на разтопено злато. Отпих и едва не се задавих. Не съм почитател на концентратите, но този беше различен. Поех си дълбоко дъх.
— Благодаря, Нейт. — Все едно току-що му бях връчил медал. Беше добро хлапе.
— Добре. — Взех клавиатурата. Момчетата ме гледаха с благоговение как проверявам пощата.
Исках да видя дали има съобщение от Анджи. Можеше да се е измъкнала. Винаги има шанс.
Напразни надежди. Нямаше нищо от нея. Започнах да преглеждам останалото максимално бързо. Разделях съобщенията от пресата, привържениците, спама…
В този момент стигнах до писмо от Зеб.
Стана ми гадно, когато се събудих тази сутрин и видях писмото, което трябваше да унищожиш, по вестниците. Много гадно. Почувствах се наранен.
Но разбирам защо си го направил. Не съм сигурен, че одобрявам тактиката ти, но разбирам мотивите.
Ако четеш това, вероятно си се покрил. Не е лесно. Научих го от собствен опит. Още се уча.
Мога да ти помогна. Трябва да го направя.
Ти правиш, каквото е нужно. Дори да не е с моето съгласие.
Отговори, ако бягаш и си сам. Отговори и ако са те спипали нашите приятели в Гитмо и искаш болката да престане. Ако те хванат, ще направиш, каквото ти кажат. Знам го. Готов съм да поема риска.