— Какво ще постигнеш, Маркъс? Какъв е смисълът?
— Ван, ти беше права донякъде. Не можем да оправим света, като застрашаваме хората. Трябва да разреша проблема, като разкрия какво знам. Трябваше да го направя от самото начало — да отида при бащата на Дарил и да му кажа всичко още щом ни освободиха. Но сега има доказателства. Тези неща могат да променят света. Това е последната ми надежда. Единственият шанс да измъкнем Дарил и да не се налага да бягам и да се крия от полицаите. Само ти можеш да го направиш.
— Защо аз?
— Шегуваш ли се? Виж как добре се справи дотук. Ти си най-добрата от нас. Само на теб мога да се доверя.
— Защо не накара приятелката си Анджи? — Изрече името без емоция, сякаш беше парче бетон.
Сведох поглед.
— Мислех, че знаеш. Арестуваха я. Тя е в Гитмо… на Трежър Айланд. От няколко дни. — Опитвах се да не мисля какво се случва с нея, но не издържах и заплаках. Чувствах болка в стомаха, сякаш ме бяха ритнали. Докато се опомня, стоях превит под магистралата и ревях.
Ван коленичи до мен.
— Дай ми телефона. — Гласът й приличаше на ядно съскане. Извадих апарата от джоба си и й го подадох.
Спрях да плача и се надигнах. Знаех, че лицето ми е омазано със сълзи и сополи. Ван ме гледаше с отвращение.
— Трябва да внимаваш да не се изключи. Имам зарядно. — Порових в раницата. Не бях спал като хората, откакто го бях отмъкнал. Алармата звънеше на всеки деветдесет минути, за да не го оставя да се заключи. — Не го затваряй.
— Ами видеото?
— Това е по-трудно. Изпратих го до пощата си, но вече нямам достъп до Екснет. — Можех да се свържа отново с Нейт и Лиам, но не исках да рискувам. — Ще ти дам потребителското име и паролата за пощата ми в сървъра на Пиратската партия. Внимавай, като влизаш. От Вътрешна сигурност вероятно следят за хора, които ползват подобни пощи.
— Потребителското име и паролата? — Тя беше леко изненадана.
— Вярвам ти, Ван. Знам, че мога да ти се доверя.
Тя поклати глава.
— Маркъс, ти никога не си даваш паролите.
— Мисля, че вече няма значение. Или ще успееш, или това ще е краят на Маркъс Ялоу. Може да получа нова самоличност, но ме съмнява. Мисля, че ще ме хванат. През цялото време знаех, че един ден ще ме спипат.
Ван ме погледна гневно.
— Каква загуба! И за какво беше всичко?
Едва ли нещо можеше да ме нарани повече. Беше като нов ритник в стомаха. Всичко е било напразно. Анджи и Дарил ги нямаше. Можеше вече да не видя семейството си. Въпреки това СВС продължаваше да държи града и страната в масивни клещи и правеше каквото иска в името на борбата с тероризма.
Ван сякаш очакваше да отговоря нещо, но нямах какво да кажа. Обърна се и ме остави сам.
Зеб беше донесъл пица, когато се прибрах вкъщи — в навес под надлеза на магистралата, където прекарвахме нощите. Беше разпънал армейски одеяла с надпис КООРДИНАЦИОНЕН БОРД ЗА БЕЗДОМНИТЕ САН ФРАНЦИСКО.
Пицата беше от „Домино“, студена и жилава, но въпреки това вкусна.
— Не знаех, че обичаш пица с ананас.
Зеб се усмихна заговорнически.
— Фриганите не могат да избират.
— Фригани?
— Като вегетарианците, но ядем само безплатна храна.
— Безплатна ли?
— Нали се сещаш? От безплатния магазин.
— Откраднал си я?
— Не глупчо. От другия магазин. Дето е зад големия? От синя стомана е и мирише малко гадно.
— Изровил си я от боклука?
Той отметна глава и се засмя.
— Точно така. Да можеше да си видиш лицето. Пич, всичко е наред. Не е изгнила. Беше съвсем прясна. Объркана поръчка. Изхвърлиха я с кутията. Нощно време пръскат с отрова за плъхове, но ако си бърз, няма проблем. Трябва да видиш какви неща изхвърлят магазините! Изчакай закуската. Ще ти направя невероятна плодова салата. Ако една ягода започне да загнива, изхвърлят цялата кутия…
Спрях да го слушам. Нищо й нямаше на пицата. В контейнера не можеше да се зарази или нещо такова. Единственото гадно нещо беше, че е от „Домино“ — най-скапаното заведение в града. Никога не съм обичал храната им. Освен това разбрах, че спонсорират ултраненормални политици, които смятат, че глобалното затопляне и еволюцията са сатанински заговор.