Трудно беше да се отърся от отвращението.
Но можеше да погледна и от друг ъгъл. Зеб ми беше показал нещо, което не оценявах до момента. Имаше цял скрит свят, който оцеляваше, без да участва в системата.
— Фригани, а?
— Има и кисело мляко — кимна той оживено. — За плодовата салата. Изхвърлят го на следващия ден, след като изтече срокът. Няма да се скапе за една вечер. В крайна сметка то си е прокиснало поначало.
Преглътнах. Пицата имаше странен вкус. Отрова за плъхове. Загнили ягоди. Прокиснало мляко. Щеше да ми трябва малко време, за да свикна.
Нова хапка. В крайна сметка пицата беше безплатна.
Спалният чувал на Лиам беше топъл и комфортен след емоционално изтощителния ден. Ван трябваше да е установила контакт с Барбара. Щеше да й предаде видеото и снимката. Трябваше да й се обадя, за да решим какво да правим. След публикуването на историята трябваше да се разкрия и да подкрепя всичко.
Затворих очи и се замислих как камерите следват известния Мики в някоя от големите сгради на централния площад.
Звукът от преминаващите коли се превърна в шум на океан, докато се унасях. До нас имаше подслони на други бездомници. Бях се засичал с някои от тях. Всички бяха по-възрастни и груби, но не изглеждаха ненормални или агресивни. Просто хора, които имаха лош късмет или бяха взели грешни решения, а може би и двете.
Явно съм заспал, защото не помнех нищо, докато една ярка светлина не блесна в очите ми.
— Той е — произнесе глас зад светлината.
— Вържете го — произнесе друг глас. Бях го чувал и преди, когато настояваше да си кажа паролите. Късо подстриганата жена.
Нахлупиха торба на главата ми толкова бързо и стегнато, че се задавих и повърнах безплатната пица. Докато се давех, овързаха китките и глезените ми. Замъкнаха ме до някакво превозно средство и ме метнаха на пода. След като затвориха вратите, не чувах нищо. Само собственото си кашляне.
— Здравей отново — каза жената. Ванът се задвижи. Все още не можех да си поема дъх. Повръщаното беше попаднало в трахеята ми.
— Няма да те оставим да умреш. Ако спреш да дишаш, ще те съживим. Не се притеснявай.
Продължих да се задушавам. Успях да поема малко въздух. Закашлях се дълбоко и изхвърлих още от повърнатото. Нова глътка въздух.
— Виждаш ли? Не е толкова зле. Добре дошъл вкъщи, Мики. Ще те заведем на едно много специално място.
Лежах по гръб и усещах клатенето на вана. Миризмата на повърнато беше гадна в началото, но постепенно мозъкът се адаптира. Друсането на машината беше почти комфортно.
Изведнъж ме обзе невероятно спокойствие. Сякаш лежах на плажа и океанът ме бе повдигнал нежно, като родител. Най-сетне бях заловен, но това нямаше значение. Бях предал информацията на Барбара. Бях организирал Екснет. Бях победил. Поне бях сторил всичко по силите си. Повече, отколкото се надявах. Докато пътувахме, направих мислена равносметка на постигнатото. Градът, страната, светът беше пълен с хора, които не искаха да живеят според прищевките на СВС. Щяхме да се борим вечно. Не можеха да затворят всички.
Въздъхнах и се усмихнах.
Осъзнах, че жената продължава да говори. Бях толкова навътре в щастливото си убежище, че съвсем бях изключил.
— … умно хлапе като теб. Мислех, че ще си по-умен и няма да се бориш с нас. Наблюдаваме те, откакто си на свобода. Щяхме да те спипаме, дори да не се беше разревал пред предателската лесбо журналистка. Все пак не разбирам. Мислех, че имаме споразумение…
Минахме по метална рампа и клатенето се промени. Вече пътувахме по вода. Към Трежър Айланд. Е, Анджи беше там. Може би и Дарил.
Махнаха ми качулката чак когато се озовах в килията. Само че не си направиха труда да свалят оковите на ръцете и краката. Просто ме изсипаха от носилката на пода. Беше тъмно, но на лунната светлина нахлуваща от малкото прозорче, видях, че нарът няма дюшек. В стаята имаше само рамка от легло, тоалетна и мивка.
Затворих очи и отново се понесох в океана. Отплувах. Тялото ми остана някъде далеч. Знаех какво ще се случи. Бяха ме оставили да се напикая. Отново. Познато ми беше. Миришеше лошо. Беше унизително, все едно съм бебе.
Но го бях преживял.
Засмях се. Звукът беше странен и ме върна към настоящето. Продължих да се смея. Бях преживял най-лошото, на което ме бяха подложили, и ги победих. Побеждавах ги с месеци, показвайки какви тирани са. Спечелих.
Освободих мехура си. И без това беше препълнен, така че нямаше защо да стискам.