Господин дьо Биорел не обичаше много книгите.
Но имаше една, която ми пъхна в ръцете почти веднага. По тази книга беше уредил живота си, по нея беше създал скалата Гант и осъществените с труд чудеса, които се виждаха там. Тя му беше дала идеята за големия чадър, тя беше дала името на Съботан, който от почит към Робинзон не бе пожелал да нарече Петкан. Тази книга се наричаше „Робинзон Крузо“.
— От нея — каза той — ще научиш какво може да направи нравствената сила у един човек.
Не знам дали има деца, които могат да четат „Робинзон“ хладнокръвно. За себе си ще кажа само, че бях грабнат от нея.
Все пак трябва да призная, че това, което ме трогна, не бе философската й страна, върху която бе привлечено вниманието ми, а романтичната — приключенията по море, корабокрушението, пустият остров, диваците, ужасът, непознатото. Моят индийски чичо вече имаше съперник.
Съботан, който умееше толкова много неща, не знаеше да чете. Виждайки моето въодушевление, той пожела да узнае нещо за тези приключения и поиска да му ги прочета.
— Ще ти ги разкаже — каза господин дьо Биорел — и така ще бъде по-добре.
През десетгодишното си пътуване Съботан беше придобил известен опит и не приемаше всичките мои истории без възражения. Но аз имах отговор, който не позволяваше да се спори.
— Така е написано.
— Сигурен ли си, мой малки Ромен? — казваше той.
Аз вземах книгата и четях. Съботан слушаше, почесваше си носа, после с примирението на някаква сляпа вяра казваше:
— Щом е написано, съгласен съм, но все пак аз съм бил там, на африканския бряг, и никога не съм виждал лъвове да идват с плуване, за да нападат кораби. Е, както и да е!
Той беше пътувал предимно по северните морета и беше запазил от тези пътувания спомени, с които ми се отплащаше за моите разкази. Те бяха хубави почти като „Робинзон“, но понякога прекалено, за да мога да ги повярвам.
— Това написано ли е?
Тогава Съботан беше принуден да се съгласи, че не го беше чел, но го беше видял.
— Какво значение има, щом като не е написано?
Подобни разговори не бяха в състояние да ме насочат към спокоен живот на сушата. Разтревожена, майка ми се опита да въздейства на господин дьо Биорел.
— Скъпа госпожо — отговори той, — ще ви върна детето, ако намирате, че го тласкам към път, който не бихте искали да видите, че следва, но вие няма да го промените никога напълно. Той е от тези, които търсят непостижимото. Съгласен съм с вас, че това рядко води до щастие, но затова пък понякога довежда до големи дела.
Смутена от този разговор, майка ми не настоя повече в искането си и аз продължих обучението си с изучаване на речника.
— Ще видиш по-късно — ми каза господин дьо Биорел — ползата от това, което днес ти изглежда смешно. Майка ти се страхува да станеш моряк, аз също не го желая. Но ти имаш страст към пътуването и трябва да се постараем, за да можеш да задоволиш и наклонностите си, и желанието на майка ти. Бих искал да бъдеш мъж като Андре Мишо, чиито живот четеше онзи ден: като Зиболд, холандския лекар, който ни запозна с Япония: като англичанина Роберт Форчън. Бих искал да те подготвя да пътуваш в малко познати страни за благото на твоето отечество, което би обогатил с нови растения и полезни животни, за благото на науката, чиито застъпник ще бъдеш. Това е по-ценно, отколкото да станеш моряк и през целия си живот да пренасяш като предприемач на транспорти по море кафе от Рио де Жанейро в Хавър и парижки произведения от Хавър в Рио де Жанейро.