Това беше хубава мечта. За нещастие остана само мечта. Обикновено придружавах господин дьо Биорел при всичките му обиколки. Понякога обаче той се качваше сам на лодката и отиваше на остров Трюн, който отстоеше на три мили от Порт Дийо.
Един ден той замина, преди аз да съм станал, и останахме много изненадани, като не си дойде за обед.
— Вероятно е пропуснал прилива — каза Съботан. — Ще се върне довечера.
Времето беше тихо, морето спокойно. Видимо нямаше никаква опасност. При все това Съботан изглеждаше неспокоен.
Вечерта господин дьо Биорел не пристигна и той, вместо да си легне, запали голям огън от дърва върху най-високата част на острова. Исках да остана при него, но той доста рязко ме изпрати да си легна. На разсъмване станах и се приближих.
Бяла светлина прорязваше небето откъм изток.
— Няма съмнение, че нещо му се е случило — каза Съботан. — Трябва да заемем лодката на Госом и да отидем до остров Трюн.
Остров Трюн представляваше куп гранитни скали, обитавани само от морски птици. Ние го прегледахме бързо и никъде не открихме следи нито от господин дьо Биорел, нито от лодката. Скоро всички в Порт Дийо бяха разтревожени, защото въпреки странностите му те обичаха господин Неделя.
— Може да се е обърнал — казваха някои.
— Щеше да се намери лодката — отвръщаха други.
— Ами теченията?
Съботан не говореше, но през целия ден не напусна брега.
Когато настана отливът, той гледаше течението и обходи една след друга всички скали. Нито един път не произнесе името на господин дьо Биорел. Само като срещнеше някой рибар, питаше с тъжен глас:
— Нещо ново?
И като видеше сълза в очите ми, потупваше ме по главата и казваше:
— Ти си добро момче, да, добро момче си!
Петнадесет дни след това необичайно отсъствие в скалата Гант пристигна някой си господин дьо ла Берие, който живеел в Долна Нормандия. Той беше внук на господин дьо Биорел и негов единствен роднина.
След като ни накара да му разправим надълго и нашироко какво се бе случило, той нае дванадесет души от Порт Дийо и им нареди да изследват брега. Търсенето продължи три дни. Вечерта на третия ден той го спря, като заяви, че вече не е необходимо и че сигурно господин дьо Биорел е загинал, а теченията са отвлекли тялото и лодката.
— Какво знаете вие? — развика се Съботан. — Не може теченията да отвлекат лодката, без да се е обърнала. Може би господарят е слязъл в Ашлия. Може още утре да се върне?
На другия ден господин дьо ла Берие ни накара да се явим при него, Съботан и аз, и ни заяви, че в скалата Гант няма повече нужда от никой. Щели да затворят вратите и нотариусът щял да се грижи за животните, докато бъдат продадени.
Съботан беше толкова потиснат, че можа да произнесе само неразбираеми думи. После изведнъж се обърна към мен и рече:
— Стегни си торбата. Веднага ще се махнем оттук.
Напускайки острова, срещнахме господин дьо ла Берие на шосето. Съботан тръгна право към него.
— Господине — каза той, — по закон вие може да сте негов внук, но за мен не сте такъв. Не, не сте и това ви го казва един истински моряк.
Уговорено бе, че Съботан ще приеме гостоприемството на майка ми, докато си намери жилище в селото, но той не остана дълго с нас.
Всяка сутрин отиваше на брега и продължаваше своите търсения. Това продължи около три седмици, после една вечер ни съобщи, че ще ни напусне на следващия ден, за да отиде към английските острови, а може би и в Англия.
— Защото, виждате ли — каза той, — морето нищо не задържа, това е сигурно, а щом нищо не връща, то може би нищо не е взело.
Майка ми поиска да поприказва, но той не каза нищо повече. Придружих го чак до кораба, с който отпътува.
Когато го прегръщах, каза:
— Ти си добро момче, нали ще идеш някой път в скалата Гант и ще занесеш шепа сол на черната крава. Тя също много те обичаше.
VI
Имах един чичо, у когото не бе проговорила кръвта на Калбри и който предпочиташе твърдата земя пред морето. Той беше съдебен пристав в Дол и минаваше за много богат.
Доста разтревожена за мен, когато се прибрах вкъщи, майка ми му писа, за да му поиска съвет. След един месец той пристигна в Порт Дийо.