Повече от час стоях скрит под влажните чаршафи, треперейки от страх, от студ и от глад. Затворих очи. Но във всеки ъгъл на стаята, зад всяка вещ имаше непреодолим магнит, който дърпаше клепките ми, повдигаше ги и аз ги отварях, въпреки че не исках.
В същото време силен вятър разтърси къщата и дървените части изскърцаха. От губера, който се клатеше, се отдели един червен човек, размахващ сабя, крокодилът започна да танцува на края на връвта като отваряше устата си, чудовищни сенки се разтичаха по тавана, а рицарят, който се събуди от тази врява, се клатеше в ризницата си. Исках да извикам, да протегна ръце, да го помоля да ме защити от червения човек. Но нито можех да издам някакъв звук, нито да се помръдна и усетих, че умирам.
Когато дойдох на себе си, чичо ме дърпаше за ръката. Беше съвсем светло. Веднага потърсих с очи червения човек. Той се беше върнал на неподвижния килим.
— Ще имаш грижата да се будиш всеки ден сам, и то по-рано от днес — каза чичо. — А сега бързай, за да ти дам работа, преди да изляза.
Той ставаше всеки ден в четири часа, слизаше в кантората си и работеше бясно до идването на клиентите, което значеше до осем или девет часа. Изработеното през тези четири или пет часа аз трябваше да преписвам през деня.
Щом чичо ми излезе, аз зарязах работата, която ми беше дал, защото откакто се бях събудил, ме измъчваше само една мисъл — червения човек от килима. Чувствах, че ако и през следващата нощ той се отделеше от стената, аз наистина бих умрял.
Започнах да тършувам из къщата, за да намеря чук и пирони. После отидох право при червения човек. Той беше заел най-безобидния на света вид и стоеше съвършено спокойно в средата на губера. Но аз не се оставих да бъда измамен от това лицемерно спокойствие и със силни удари на чука заковах ръката му за стената. Воинът опита да се раздвижи в ризницата си, но грееше хубаво слънце, часът на призраците беше минал, аз му стоварих един хубав удар с чука по бронята и с жест накарах крокодила да разбере, че трябва да се държи прилично, ако не желае да бъде екзекутиран.
Като направих това, слязох в кантората и привърших работата си навреме, преди връщането на чичо.
Той благоволи да се покаже доволен и ми каза, че всеки път, когато си свърша работата, мога като в междучасие да се забавлявам като чистя от прах мебелите и търкам с четка и вълнен парцал тези, които са от стар дъб.
Каква разлика имаше между този нов живот и щастливия живот при господин дьо Биорел!
Все пак аз се справях много добре с наложената ми работа, която продължаваше четиринадесет часа на ден. Никак не можах да свикна обаче с хранителния режим на чичо ми. Затворената в долапа пита хляб съвсем не беше случайност, а правило и при всяко ядене трябваше да се задоволявам с филията, която намирах на масата.
На четвъртия или петия ден, тласкан от глад, придобих смелост и в мига, когато долапът се затваряше, протегнах боязливо ръка.
— Втора филия ли искаш? — каза той, като продължаваше да заключва бравата. — Добре направи, че заговори за това. От тази вечер ще оставям по един хляб специално за теб и той ще ти принадлежи. Когато си много гладен, ще можеш да вземаш колкото искаш.
Поиска ми се да го прегърна, но той продължи:
— Само ще гледаш да ядеш по-малко на другия ден, така че хлябът да ти стига за една седмица. В храненето, както и във всичко друго, трябва да има ред. Тридесет и осем декаграма хляб на ден са приблизително количеството, което се дава в приютите. То стига на мъже, трябва да стигне и на тебе.
Щом останах сам, потърсих в речника какво е това декаграма: десет грама, или два гроса и четиридесет и четири грама. Това не казваше нищо нито на очите ми, нито на корема.
Исках да бъда наясно. Преди да замина, майка ми ми беше дала една монета от четиридесет су.
Отидох при хлебаря и му поисках тридесет и осем декаграма хляб. След дълги обяснения той ми отмери три четвърти от либрата.
Това бяха значи тридесетте и осем декаграма хляб, които чичо така щедро ми отпускаше за цял ден. За десет минути изядох лакомо цялото парче, при все че не беше изтекъл и час от обеда. Затова пък вечерта не бях толкова гладен.
— Знаех си аз — каза чичо ми, заблуждавайки се от скромността, с която си отрязах парче от моя хляб, — че това ще те възпира. Своето се пази, а чуждото се разпилява.
Имах тридесет и пет су. Похарчих ги за петнадесетина дни — като си плащах всеки ден добавка от двадесет и пет декаграма хляб.
Редовността, с която отивах за този хляб веднага щом излезеше чичо ми, стана причина да се запозная с хлебарката.
— Моят мъж и аз не знаем да пишем — каза ми тя точно в деня, когато ми се свършваха парите, — а сме задължени да даваме всяка събота писмена сметка на една от нашите клиентки. Ако искате да ни я пишете вие, ще заплащам работата ви с две баяти банички, които ще можете да си избирате в понеделник сутринта.