Бедни жени, които плачеха и го умоляваха, мъже, които съм виждал да се влачат на колене, искайки отсрочка, за да платят: месец, осем дни, няколко часа — би било твърде дълго да се разкаже всичко. Но ако можех да почувствам колко безмилостна жестокост имаше в него, за щастие поради възрастта си, аз бях още съвсем неспособен да разбера колко ловкост и хитрина (за да не употребя друга дума) влагаше той в тия дела. Първия път, когато забелязах това, защото ставаше въпрос за нещо, което бодеше в очите, платих твърде скъпо, както ще се уверите сами.
Чичо ми беше купил едно старо господарско имение, което преправяше, основно с цел да го направи доходно, и всяка събота у нас имаше работници и предприемачи, които идваха, за да им се плати.
Една събота видях да идва каменоделецът. Той се изненада, че ме намира сам, защото чичо ми (тъй ми каза той) му бил определил среща, за да му уреди сметката. Седна да го чака.
Минаха час, два, четири, но чичо не идваше. И каменоделецът не си тръгваше. Най-после в осем часа вечерта чичо си дойде.
— Я виж — каза той, — та това сте вие, майстор Рафарен. Е, добре, драги, какво искате?
— Бяхте обещали да ми уредите сметката.
— Това е истина, но за голямо съжаление нямам пари.
— Утре аз имам да плащам, освен това трябва да изплатя и един запис от хиляда франка на вашия събрат, който ме преследва. Вече шест месеца ми обещавате. Днес разчитам на думата ви.
— Дума! Каква дума? — прекъсна го чичо. — Казах ли ви давам ви честна дума, че ще ви платя в събота? Елате в събота, ще ви платя. Както виждате, майстор Рафарен, има дума и дума, това не бива да се забравя.
— Не знаех, извинете, прост човек съм. Но когато аз кажа „ще платя в събота“ — плащам.
— Ами ако не можете?
— Когато съм обещал, аз мога.
И тогава Рафарен започна да обяснява положението си: бил поел някои задължения; съдебният пристав щял да дойде да наложи запор в понеделник; жена му била на умиране и това щяло да я убие.
На всичко чичо ми се ограничи да отговори:
— Нямам пари, драги, нямам пари.
Почувствах, че с опасност да стана неприятен на чичо си трябва да услужа на бедния каменоделец. И когато той за десети път повтаряше:
— Ако имах пари, щях да ви дам!
С ясен глас аз произнесох:
— Днес получих пари.
Едва доизрекъл последната дума, усетих такъв силен удар по краката под масата, че се разлюлях върху стола си и паднах напред с носа върху масата.
— Какво ти е, мой малък Ромен? — попита чичо ми, ставайки.
После се приближи към мен и като ощипа ръката ми до кръв, каза, обръщайки се към Рафарен.
— Несръчен е този малък глупчо, нали?
Майсторът, който не беше видял ритника и не беше усетил щипането, гледаше учудено. Но мислейки, че чичо ми търси някаква хитрост, за да измести разговора, той се върна на въпроса, който го измъчваше.
— И тъй като имате пари?
Отчаянието ми беше безкрайно.
— Ето ги — казах аз, като извадих от чекмеджето банкнотите.
И двамата едновременно протегнаха ръка, но чичо ми беше по-бърз и улови връзката.
— Чуйте, Рафарен, искам да направя за вас всичко, което ми е възможно! Ето три хиляди франка, които трябваше да получите едва утре. Щях да ги употребя веднага за погасяването на един свещен дълг. При все това ще ви ги дам. Ето, подпишете ми сметката и те са ваши.
Мислех, че Рафарен ще се хвърли на врата на чичо ми, който решително не беше толкова лош, колкото можеше да се помисли. Но не се случи нищо подобно.
— Моята сметка — извика той — е за повече от четири хиляди франка. Нали вие сам я намалихте до тази цифра, като ме окастрихте по всички възможни начини? Ах, господин Калбри!
— Не искате ли тези три хиляди франка? Моите благодарности. Това, което правех, беше, за да ви услужа.
Рафарен отново започна с обясненията и с увещанията си, но в края на краищата, виждайки безчувствието на чичо ми, взе сметката, и подписвайки я, каза с глух глас:
— Банкнотите!
— Ето — отговори чичо.
Тогава той стана и докато слагаше шапката на главата си, каза:
— Господин Калбри, предпочитам бедност като моята пред богатство като вашето.
Чичо ми пребледня и видях устните му да потрепват, но бързо се овладя и отговори почти весело:
— Въпрос на вкус!
После все така усмихнат той изпрати Рафарен до вратата, точно както би направил с някой приятел.
Едва беше затворил зад гърба на майстора, аз получих такава ужасна плесница, че полетях от стола и паднах на земята.
— Сега сме двамата — рече той. — Уверен съм, че ти отвори дума за тези пари, съзнавайки добре какво правиш, проклети безделнико.