Ударът ми причини ужасна болка, но не ме замая. Мислех само как да си отмъстя.
— Вярно е — казах аз.
Той поиска да се нахвърли върху ми, но аз бях предвидил това нападение, мушнах се под масата и като минах отдолу, тя остана между двама ни.
Виждайки, че му се изплъзвам, той съвсем побесня и като докопа един кодекс, захвърли го по мен с такава жестокост, че ме събори на земята.
При падането главата ми се удари в някакъв ръб, почувствах нещо като общо вцепеняване и не можах да се повдигна веднага.
Бях принуден да се подпирам на стената. От мен течеше кръв, но чичо ми ме гледаше, без да се опита да ми помогне.
— Върви се измий, негоднико — каза той, — и ако се опиташ да повториш всичко това, ще те убия!
— Искам да си отида.
— Къде?
— При мама.
— Наистина ли? Добре, но ти няма да си отидеш, защото ми принадлежиш за пет години и защото искам да те задържа. Искал да отиде при мама, мама, мама, ама че глупак!
VII
От дълго време ме измъчваше една мисъл, която ме спохождаше всеки път, когато бях гладен или когато чичо се отнасяше много сурово с мен, ще рече всеки ден: да избягам от Дол, да отида в Хавър и да се кача на някой кораб. През времето, когато чичо отсъстваше, често се забавлявах като си чертаех пътя върху голямата карта на Нормандия, която висеше окачена на стълбището. По липса на истински компас бях си направил дървен и отмервах разстоянията, както ме беше учил господин дьо Биорел.
Тръгвайки от Дол и минавайки през Понторсон, щях да преспя в Авранж. От Авранж щях да отида във Вилдийо, Вилер — Бокаж, Коен, Дозюле, Пон-Левек, Онфльор. Това правеше най-много осем дни път. Тогава хлябът струваше три су либрата. Ако успеех да събера двадесет и четири су, дори само двадесет, нямаше да умра от глад по пътя. Но как да събера тоя капитал? Винаги се спирах пред невъзможността да направя това.
Случката с кодекса ме накара да я преодолея. Затворен в стаята си, след като си измих главата под помпата и кръвта ми почти спря да тече, аз вече не виждах трудности за изпълнение на моето намерение. Черниците почваха да зреят в рововете край гората, в птичите гнезда имаше яйца, понякога в прахта се намираха загубени монети. А най-накрая можех да имам късмет и да срещна някой каруцар. Той щеше да ми позволи да се кача в колата му и щеше да ми даде парче хляб, за да ми се отплати, че съм карал конете му, докато той е спал. Никак не се съмнявах, че в Хавър всеки капитан би ме взел на борда като юнга, а излязъл веднъж в морето, на добър час, аз ставах вече моряк. Когато се върна, ще ида в Порт Дийо, майка ми ще ме прегърне и аз ще й дам заплатата си. Ако има корабокрушение, толкова по-добре: някой пуст остров, диваци, един папагал! О, Робинзон! Вече не усещах раната си и забравих, че не съм вечерял.
Всяка неделя от рано чичо ми отиваше в новото си имение и се връщаше късно вечерта. Така бях сигурен, че няма да го виждам от споменатата събота до понеделник сутринта и ако избягам веднага, можех да имам преднина от тридесет и шест часа. Само че за тази цел трябваше да преодолея ключалките и вратите, а това беше невъзможно. Затова реших да скоча от първия етаж в двора и да мина през дупката на Пато. Щом се намерех в градината на господин Буур, лесно щях да стигна нивите.
Обмислях този план в леглото си и чаках чичо ми да си легне, за да пристъпя към изпълнението му.
Когато реших, че той спи вече дълбоко, станах и започнах да се приготвям. Вързах в една кърпа две ризи и няколко чифта чорапи. Поколебах се дали да не си облека дрехите от първото ми причастие, но за щастие здравият разум надделя и реших да си сложа една плътна риза и панталон от дебел моряшки плат. После с обувките в ръка, за да не вдигам шум, излязох от стаята.
Едва затворил вратата, дойде ми едно весело хрумване. Върнах се. Нямаше луна, но нощта не беше мрачна и очите ми, свикнали на тъмнината, добре различаваха предметите. Закрепих горе-долу в равновесие един стол върху леглото си и като се покатерих върху него, стигнах окачения на тавана крокодил. С ножчето си отрязах въжето, което го държеше, хванах го с ръце и като го свалих, поставих го по дължината му в леглото си. После дръпнах завивката си над главата му.
Представяйки си какво лице щеше да направи чичо ми в понеделник сутринта, като намери крокодила в моето легло, прихнах като луд и още повече се разсмях като си представих, че той може да ме помисли за изяден.
Тази шега беше цялото ми отмъщение.
Удивително е как четири стени и покрив над главата дават увереност. Когато се намерих в градината на господин Буур, след като се бях спуснал успешно от прозореца, крепейки се у стената, нямах вече никакво желание за смях. Гледах с тревога около себе си. През нощта храстите имаха странна форма. Между зидовете зееха големи черни дупки и аз се мъчех да отвърна поглед от тях. Лек ветрец разклати клоните и листата зашумяха като стенание. Без да знам какво правя, втурнах се в колибата на Пато. Бедният Пато! Ако той беше тук, аз може би не бих тръгнал.