Винаги си бях мислил, че съм смел. Като усетих, че краката ми отмаляха и че зъбите ми затракаха, изпитах срам. Но се преборих с това усещане. Хвърлих вързопчето си през зида, който отделяше градината от полето, и подпомогнат от дърветата, чиито клони покриваха самата стена, изкачих се върху оградата.
Докъдето стигаше погледът ми, виждах само равнина. Пуста и тиха. Спуснах се надолу.
Тичах повече от час, без да спра, защото добре разбирах, че ако си позволя да се огледам наоколо, бих умрял от страх. Накрая дъхът ми спря. Бях сред ливадите, пресечени от яза, който отвежда водите на блатата в морето. Беше по сенокос и виждах като през бяла пара купите сено, които ограждаха пътя. Без да забавям тичането, напуснах големия път и като навлязох в ливадата, сгуших се в сеното. Бях уверен, че се намирам на повече от две мили от града. Чувствах се на края на света. Вече можех да си отдъхна.
Разстроен от вълнение, замаян от раната, отслабнал от глада, аз се строполих изморен върху сеното, което беше запазило слънчевата топлина, и заспах, приспан от квакането на хиляди жаби.
Събуди ме студът, влажният студ на утрото, който не ми беше още познат, но който прониква до сърцето. Дрехите ми бяха така мокри, като че ли ги беше валял проливен дъжд, и аз треперех с цялото си тяло. Но още по-мъчително беше смътното чувство на неразположение. Корабокрушението и пустият остров вече не ми изглеждаха така привлекателни, както снощи. Значи няма да се върна в родното място! Няма да видя отново мама! Очите ми се напълниха със сълзи и въпреки студа седях неподвижен върху сеното с глава, захлупена в ръцете ми.
Когато се изправих, намеренията ми вече бяха променени. Бях решил да отида веднага в Порт Дийо и да не заминавам за Хавър, преди да видя мама. Ако пристигнех там вечер, можех да се скрия в руфа и да тръгна отново на сутринта, без някой да предположи, че съм идвал. Поне щях да отнеса със себе си този спомен и ако беше грях, че напускам майка си, струваше ми се, че така той нямаше да бъде толкова голям.
Взех отново вързопчето си. Имах най-малко дванадесет мили път и не биваше да губя време. Скоро щеше да съмне, а в далечината вече се обаждаха птиците. Бледата светлина, която озаряваше изтока, пожълтя, почервеня, после се изкачи по цялата дължина на небето, чак над главата ми. Тих ветрец мина през дърветата, разклащайки нощната роса. Тревите и цветята се изправиха. Бързо и леко започна да се издига прозрачен дим. Настъпваше денят.
Изглежда бях сгрешил като разчитах на случая, за да се храня. След като бях вървял много часове, това безпокойство стана увереност. По полето нямаше нищо, съвсем нищо, което би могло да се яде. Обратно, в селата, през които минавах, се виждаха приготовления за неделния ден. По масите на гостилниците имаше в изобилие месо, по тезгяхите на фурните — големи хлябове и препечени краваи, които още изпускаха приятната миризма на горещо масло. Като ги гледах, устата ми се изпълваше със слюнка.
Реших, че ако не мисля непрекъснато за този ужасен глад, щях да страдам по-малко и запях. Хората минаваха празнично пременени по пътя и с учудване гледаха това дете, което вървеше кротко, с бохчичка в ръка, пеейки с цяло гърло.
Но песента не продължи дълго. Гърлото ми пресъхна и към глада се прибави жажда. Беше лесно да задоволя тази нужда, защото често пресичах малки рекички, които течаха към морето. Избрах едно много чисто място, застанах на колене, потопих брадата си във водата и пих толкова, колкото можах, мислейки погрешно, че е достатъчно да си напълня корема, безразлично дали с течност или с храна. Спомнях си, че през време на една четири или петдневна треска не бях ял нищо. Само пиех и не усещах глад.
След четвърт час целият потънах в пот. Това беше водата, която под слънчевите лъчи оказваше своето действие. Обхвана ме тежка умора, сърцето ми спря и с мъка стигнах до едно дърво, за да седна под сянката му. Никога не бях се чувствал така слаб. Ушите ми шумяха, виждах нещата червени. А бях съвсем близо до някакво село и дори чувах камбаните да бият за утринна. Но каква полза можех да имам от тази близост с хората, щом нямах дори едно су, за да вляза при хлебаря?
Трябваше да вървя. Някои от минаващите селяни, както приказваха помежду си, започваха да ме заглеждат. Ако ме вземеха за скитник, щяха да ме спрат и да ме питат къде отивам, откъде идвам и щяха да ме върнат при чичо. Тази мисъл така ме прониза, че отново поех пътя.