— Боже мой — извика майка ми, — баща ти е загубен!
Тя вярваше на предчувствия и предзнаменования. Писмото, което получи от баща ми няколко месеца след тази бурна нощ, засили още повече тази нейна вяра. По странно съвпадение точно през същия октомври той бил настигнат от силен вятър и бил в голяма опасност. Сънят на моряшката жена е тъжен сън: да сънува корабокрушения и да чака писма, които не идват. Животът й минава между тези две мъки.
По времето, за което говоря, писмата не се получаваха, както днес. Раздаваха ги в самата поща. Денят, в който идваше куриерът от Нова земя, тя биваше обсадена. Жените с деца в ръце чакаха да извикат името им. Едни се смееха, четейки, други плачеха. Тези, които нямаха писма, разпитваха другите, които бяха получили. Когато моряците са по море, не може да се каже: „Никакви новини — добри новини“.
Имаше една стара жена, която идваше всекидневно от шест години насам и която шест години не бе получила писмо. Наричаха я леля Жуан и разказваха, че ладията, карана от мъжа й и четирите им момчета, била изчезнала в един въртоп и не били намерени повече нито ладията, нито хората. Откакто се беше пръснал този слух, тя идваше всяка сутрин на пощата.
— Още няма нищо за вас — казваше чиновникът. — Вероятно утре ще има.
— Да, утре — отговаряше тъжно тя и си тръгваше, за да се върне отново на другия ден. Казваха, че не била съвсем добре с ума си. Ако е била луда, трябва да кажа, че никога след това не съм виждал лудост, тъжна и кротка като нейната.
Почти всеки път, когато отивах на пощата, сварвах я вече там. Тъй като чиновникът беше едновременно и бакалин, и началник на пощата, естествено започваше с тези, които му искаха сол или кафе, и така ни даваше възможност да разговаряме. Като бакалин той носеше синя престилка и каскет, а като началник на пощата — жакет от сукно и кадифена фуражка. За нищо на света той не би подал горчица с шапка на главата си; знаейки, че държи в ръцете си писмо, от което зависи животът на десет мъже — той не би го връчил, без да свали престилката си.
Всяка сутрин леля Жуан започваше отново да ми разказва:
— Те бяха на риболов. Появил се толкова силен водовъртеж, че вместо да се върнат на „Любими“, били принудени да бягат с попътен вятър. Минали край „Предпазливи“, ала не могли да се доберат до него. Но ти разбираш, нали, че с моряк като Жуан човек не бива да се бои. Все трябва да са намерили някой кораб в открито море, който да ги е отвел. Случвало се е толкова пъти. Така се върна момчето на Мелания. Може да са слезли в Америка. Колко ще е пораснал Жером, когато се върнат. Беше на четиринадесет години. Четиринадесет и още шест, колко стават? Двадесет. Двадесет години — та това е вече цял мъж.
Тя никога не допусна, че са загинали, и умря, без да повярва в това. Три дни преди смъртта си беше поверила на пастора три луидора, които да предаде на Жером, щом се върне. Въпреки нуждата и сиромашията си, тя непрекъснато ги беше скътвала за най-малкото си момче.
II
Пътуването на баща ми, което трябваше да трае три години, продължи шест. Когато се върна на село, аз бях на десет години. Беше неделя, след черковната служба. Стоях на вълнолома, за да видя влизането на митническото корабче. До кормчията се съзираше един държавен моряк. Виждаше се добре, защото беше в униформа, а митничарите бяха с работни моряшки блузи.
— Ромен — каза ми капитан Уел, снишавайки далекогледа си, — ето баща ти. Тичай на кея, ако искаш да го изпревариш.
Да тичам беше и моето желание, но краката ми бяха като пречупени. Когато стигнах на кея, корабчето беше приближило брега, а баща ми слязъл. Бяха го обкръжили и се ръкуваха с него. Искаха да го заведат в кафенето, за да го почерпят.
— Довечера! — каза той. — Сега бързам да прегърна жена си и моето малко моряче.
— Твоето моряче! Та то е тук!
Вечерта времето се влоши, но никой не стана да запали свещ.
През време на шестгодишното си пътуване баща ми беше видял много неща и аз бях винаги разположен да го слушам. На вид нетърпелив и суров, той беше всъщност най-търпеливият човек и с неизменна благосклонност ми разказваше не само онова, което харесваше нему, а предимно това, което се харесваше на моето детско въображение.