Когато леля ми си отиде, майка ми си приготви вечерята. Колко силно ми припомни мириса на препичащите се в печката картофи предишните дни, когато, изгладнял, се връщах от училище.
Тя седна на масата и аз виждах лицето й, осветено от свещта. Яденето й не продължи дълго. Бедната скъпа мама, още я виждам с доброто й, така тъжно и тъй кротко лице. За мен мислеше тя, по мен въздишаше, а аз бях там, на три крачки от нея, възпиран, прикован от проклетото си решение.
Със своя ред и обич към чистотата тя постави отново всичко на място, изми чинията си, избърса масата, после, като коленичи пред образа на св. Ромен, закачен на стената, започна да се моли.
Колко пъти двамата с нея на същото място и по същото време бяхме отправяли заедно тази молитва към господа, за да простре ръката си над моя баща.
Чувайки същите горещи думи, които така често бяхме произнасяли заедно, аз коленичих върху мрежите и смирено, съвсем тихо ги повторих. Но този път не името на баща ми излезе от устните на мама, а моето.
Ах, как не се спуснах в този миг към нея!
VIII
Заспах, облян в сълзи. Сънят под майчиния покрив се оказа по-неспокоен от този през миналата нощ в ливадите на Дол.
Преди още да се зазори, щом чух шума на морето под скалите, излязох предпазливо от руфа.
Вчера в четири часа, когато пристигнах, морето започваше да се оттегля. Сега приливът ми казваше, че денят ще настъпи скоро, а аз не исках да ме види някой подранил съсед.
Обмисляйки това пътуване, не бях предвидил колко ще бъде трудно да напусна родната си къща. Стигнал оградата, която отделя нашия двор от полето, без да искам спрях и се върнах обратно. Сърцето ми биеше до пръсване. Петелът пееше в нашия курник, а събудени от шума на стъпките ми, съседските кучета се задавяха от лай. Чувах синджирите им да продрънкват при всяко движение, което правеха, за да се нахвърлят към мен. Зазоряваше се и в тясната ивица бяла светлина, която се спускаше от върха на крайбрежната скала, къщата се очертаваше тъмна.
Цялото ми детство, още от деня, в който бях придобил усещане за живота, изцяло възкръсна в паметта ми: нощите, когато, за да не плача, баща ми ме разхождаше из стаята, пеейки; първата чайка, която бях хванал жива и която със счупено крило идваше да яде от ръката ми; мъчителните пробуждания на майка ми през нощите, когато имаше буря, и молитвите ми пред треперещата свещ… Безпокойството и мъките, от които съм я виждал да страда толкова много, щяха да я измъчват и след заминаването ми. Не беше ли престъпление, че я изоставям?
Фарът угасна и морето се показа лъчисто под още тъмното небе. Над комините на селото се издигнаха прави стълбове жълт дим. Настигна ме отекващият по каменните настилки шум от дървени обувки. Всичко се пробуждаше.
През това време аз стоях сред жълтугите върху билото на стръмнината, разколебан, нетърпелив, нещастен, недоволен от себе си и отчаян. Интересът към случайното, смътната надежда да преуспея, без да съм в тежест на някой, характерът ми, главозамайващото неизвестно ме теглеха към полето. Навикът, присъщата на възрастта ми боязливост, изпитанията от предния ден и най-вече мисълта за майка ми дърпаха връзките, които ме теглеха към родния дом.
Камбаните удариха за утринна. Звукът не беше още утихнал, когато майка ми бутна вратата и се появи на прага, готова да тръгне за работа. Щом стълбата изскърца под краката й, аз се надигнах в жълтугите, за да я проследя поне с очи. Видях само бялото й боне, което ту се показваше, ту се скриваше между клоните зад плета. Слънцето се беше издигнало над скалите и сега изцяло осветяваше къщата. Под неговите лъчи мъхът, който покриваше сламата на покрива, приличаше на хубаво зелено кадифе, върху което тук-таме цъфтяха жълти туфи от козя брада. Тих ветрец повя над морето и донесе в чистия утринен въздух солената свежест на водната шир.
Напуснах майчиния си дом тичешком, както бях избягал и от Дол.
Тръгнах. Това беше добре, но сега оставаше по-трудното — да стигна. Двудневният ми опит ме бе научил, че големите пътища не са гостоприемни към тези, които нямат пълен джоб, а моята най-голяма грижа през време на пътуването оставаше намирането на храна. Бяха ми дошли наум думите, които господин дьо Биорел обичаше често да повтаря: „Морето е по-добра кърмачка за човека от земята“, и аз разчитах на неговото крайбрежие, за да получа необходимите ми миди и скариди.
Не посмях обаче да сляза веднага, защото се страхувах да не срещна някой от Порт Дийо, който би могъл да ме познае. Вървях все горе, по високия бряг, и едва след като се отдалечих на три или четири мили, се осмелих да сляза на плажа, за да си потърся храна.