Като се връщах към скалите, търсейки място, където бих могъл да сваря уловеното, срещнах една дама, която разхождаше две момиченца и с една дървена лопатка ги учеше да търсят миди в пясъка.
— Добър ден — каза тя, като ме спря, — добър ли беше уловът, моето момче?
Дамата имаше хубави бели коси, а гласът й сякаш галеше. От четири дни това беше първата съчувствена дума, която ми бе отправена. Момиченцата бяха руси и много мили. Не се изплаших и не избягах.
— Да, госпожо — казах аз и отворих мрежата си, в която скаридите шаваха.
— Искате ли да ми продадете вашия улов? Колко искате за него?
— Десет су — отговорих наслуки.
— Десет су! Та само скаридите струват най-малко четиридесет. Вие не знаете цената на стоката си, дете мое. Не сте ли рибар?
— Не, госпожо.
— Е, добре, направете ми удоволствието да приемете в замяна на скаридите тази монета от четиридесет су и още една за рибата.
И тя постави четири франка в ръката ми, докато едно от момиченцата сипваше скаридите в кошничката си, а другото поемаше рибата ми, нанизана на връвчица.
Четири франка! Щом моите купувачи си обърнаха гърба, като луд заподскачах по пясъка. Четири франка!
Само на четвърт миля от мястото, където бях, се виждаха къщите на някакво село. Отправих се натам, решен да си купя две либри хляб. Вече не ме беше страх от полицаите, от митничарите или от пъдарите. Ако срещнех някой и той ме попиташе нещо, щях да му покажа моите четири франка.
— Пуснете ме да мина, нали виждате, че съм богат човек!
Не срещнах нито полицай, нито митничар, но в замяна на това не намерих и хлебарница. Пребродих два пъти единствената улица на селото: кафене, бакалница, гостилница, но не и фурна.
А на мене ми трябваше хляб. Чувайки как двете монети подрънкват в джоба ми, не можех да се помиря с мисълта, че ще остана без хляб. Боязливостта на предишните дни ме беше напуснала. Гостилничарката стоеше на прага на заведението си и аз се осмелих да я попитам къде има фурна.
— Тук няма фурна — отвърна ми тя.
— Тогава, госпожо, бихте ли ми продали една либра хляб?
— Ние не продаваме хляб, но мога да ви дам да обядвате, ако сте гладен.
През отворената врата до мен стигаше мирис на зеле и се чуваше как на огъня тенджерата къркори. Гладът не ми даваше мира.
— Колко струва един обяд?
— За супа от сланина със зеле и хляб тридесет су, включително сидъра.
Беше ужасно скъпо, но и четири франка да ми беше поискала, пак щях да вляза. Тя ме настани в малка, ниска стая и сложи на масата самун хляб, който тежете поне три либри.
Този самун ме погуби. Сланината беше тлъста. Вместо да я ям с вилица, аз я поставих върху хляба и правех с нея сандвичи, чиято дебелина в моите очи беше особено славно качество. Погълнах едно парче, после второ, после трето. Беше толкова хубаво! Самунът намаля много. Отрязах огромно четвърто парче, като си казах, че то ще бъде последното. Но като го свърших, оставаше ми още малко от сланината. Посегнах пак към хляба и накрая от него остана само тънък резен. Най-после това беше изключителен случай, трябваше да го използвам.
Мислех, че съм сам в стаята, но някакъв неясен шум, нещо като смях и сподавени думи ме накараха да обърна глава към вратата, зад стъклото, чието перде беше повдигнато. Гостилничарката, мъжът й и някаква прислужница ме гледаха и се смееха. Никога не съм изпитвал такъв срам. Те влязоха в стаята.
— Добре ли обядва господинът? — попита ме гостилничарката и отново прихнаха да се смеят.
Побързах да избягам. Подадох монетата от четиридесет су.
— Обядът струваше тридесет су за човек — каза ми гостилничарката, — но за ламя като тебе — четиридесет, моето момче.
Не ми върна остатъка. Бях излязъл от вратата, когато тя ме повика.
— И внимавайте да не се пръснете, нали? Не ходете много бързо, това би било разумно.
Въпреки тази препоръка аз бягах като крадец и едва след известно разстояние забавих хода си.
Срам ме беше, че похарчих толкова пари за един обед, но се чувствах отлично. Откакто бях на път, никога не се бях усещал така сърцат.
Обядвах добре, имах в джоба си четиридесет су, изобщо светът беше още мой. Реших да изоставя брега на морето и да поема по пътя, който си бях начертал преди — през Калвадос.
Но пред мен се изправяше нова трудност. Къде се намирах? Спомнях си много добре очертанията на департамента Ламаш и тъй като знаех, че той се вдава в морето, ако не исках да вървя по крайбрежието, трябваше да се отправя на изток. Но къде щеше да ме изведе пътят, по който бих тръгнал: в Изиньи или във Вир. В Изиньи щях отново да намеря брега, ще рече и риболов. Във Вир щях да се намеря сред сушата, без надежда да подновя хранителните си запаси, когато моите четиридесет су бъдат похарчени.