Въпросът беше много труден.
След дълги колебания реших да опитам и тръгнах по първия срещнат път, като обърнах гръб на морето. Надеждата ми беше в километричните знаци. Скоро забелязах един, на който пишеше: „Кетвил, 3 километра“.
Трябваше да извървя три километра. В Кетвил щях да се оправя.
При влизането си в селището намерих на един ъгъл надпис с бели букви върху синя основа, който гласеше: „Окръжен път № 9 от Кетвил до Галианиер, 5 километра“.
Понеже не си спомнях да съм виждал тези две имена на картата, много се затрудних. Къде се намирах? Не се ли бях загубил?
Минах през селото и когато се отдалечих достатъчно, за да не се боя от любопитни хора, седнах върху стъпалата на хубаво разпятие от гранит, което се намираше там. То беше построено край кръстовището на четири пътя, на върха на една могила и от всички страни наоколо се откриваше гледката на големи гористи равнини, сред които тук-таме се издигаше някоя каменна камбанария. А зад всичко това — бялата линия на морето, която се сливаше с небосклона. Бях вървял цялата сутрин. Слънцето и горещината бяха много силни. Подпрях се с лакът върху едно стъпало, за да размисля по-спокойно, и така съм заспал.
Когато се събудих, усетих втренчени в себе си две очи. В същото време чух глас, който ми казваше:
— Не мърдай!
Естествено, аз нямах желание да се подчиня и ставайки, огледах се наоколо, за да видя къде бих могъл да избягам.
Гласът, който при първите думи беше доста мек, прие отсянка на нетърпение.
— Не мърдай, хлапако, ти прилягаш така добре на пейзажа. Ако заемеш отново същото положение и стоиш спокойно, ще ти дам десет су.
Седнах отново. Говорещият нямаше вид на човек, който иска да ме задържи. Беше висок млад мъж с мека филцова шапка, облечен в костюм от сиво кадифе. Беше седнал върху куп камъни и държеше на коленете си някакъв картон. Разбрах, че рисува портрета ми, по-точно гледката и разпятието, тъй като беше казал, че прилягам добре на пейзажа.
— Няма нужда да затваряш очите си, нито устата си — каза ми той, след като бях заел отново първоначалното си положение. — Как се казва това място?
— Не знам.
— Значи не си тукашен? Навярно не си и калайджия?
Не можах да се въздържа и се засмях.
— Може и да не се смееш! Ако не си калайджия, какъв е този кухненски съд, който носиш на гърба си?
Въпросите му се посипаха един след друг. Но този господин изглеждаше най-добрият човек в целия свят. Аз се чувствах привлечен от него и не ме беше страх да отговарям. Казах му истината: отивах в Хавър, тенджерата ми служеше, за да сварявам своя улов, бях на път от осем дни и имах в джоба си четиридесет су.
— И не те ли е страх да не те убия като ми довериш, че носиш в себе си такава сума? Ти си голям смелчага. Хайде де! Не вярваш ли, че има разбойници?
Отново прихнах от смях.
Докато рисуваше, той продължи да ме разпитва и без да се усетя, аз му разказах как съм живял, откакто бях тръгнал да пътувам.
— Е, добре, момчето ми, можеш да се похвалиш, че си истинска рядкост. Опитал си се да направиш нещо наистина безумно, но в края на краищата добре си се отървал. Аз обичам такива момчета. Искаш ли да станем приятели? Ето какво ще ти предложа. Аз също отивам в Хавър, но без да бързам. Ще бъда там навярно след месец — зависи от местата, през които ще мина. Ако ми харесват, ще се спирам да работя, ако нищо не ми казват, ще продължавам. Искаш ли да дойдеш с мен? Ще носиш чантата ми, която е там, а аз ще ти давам храна и квартира.
На другия ден му разказах историята си така, както и вие току-що я научихте.
— Правиш, каквото си искаш — каза той, когато свърших разказа си — и макар че си твърде млад, може би имаш право след живота, който си водил при чичо си. Но за едно нещо нямаш право — да измъчваш майка си. Знаеш ли каква мъка и какви безпокойства е преживяла тя през осемте дни, откакто чичо ти трябва да й е съобщил за твоето бягство? Положително те мисли за умрял. Така че вземи сега от чантата ми необходимото за писане и докато аз правя рисунка на тази воденица, опиши на майка си всичко, което току-що ми разказа: как си напуснал чичо си, защо и всичко, което си правил след тръгването си. Ще пишеш също, че случайно си срещнал един художник на име Люсиен Ардел, който ще те заведе в Хавър и ще те препоръча на един корабопритежател, негов приятел, за да отпътуваш с някой кораб и да направиш едно хубаво пътуване по море. Като свършиш писмото, ще видиш как ще ти олекне на сърцето.