— Добре!
Без съмнение полицаят беше готов да си тръгне, за да тури край на този неприятен разговор, когато, воден от едно нещастно хрумване, Люсиен Ардел го спря.
— Извинете, господине, вие пропуснахте най-важното в моя паспорт, единственото, за което платих два франка, без да обеля зъб.
— И какво е то?
— То е, че вие трябва да ми оказвате помощ и защита.
— Е, та?
— Е, та бихте ли ме осведомили в качеството на какъв аз имам право да се скитам по пътищата?
— В качеството, както указва вашият паспорт.
— Тогава, в качеството на… художник пейзажист?
— Разбира се, щом това ви е професията.
— Ако обичате, бихте ли ми казали в такъв случай какво ми е позволено и какво забранено?
— Хайде де! Да не искате аз да седна да ви уча на собствения ви занаят?
— На моя занаят не, но този на художник пейзажист, нали ме разбирате добре! За полицията аз съм художник пейзажист? Нали! Такъв ли съм?
— Ами… да.
— Добре, да речем на две мили оттук срещнем някой от вашите и той ми поиска паспорта. Точно тогава аз правя нещо, което не влиза в обязаностите на професията ми на художник пейзажист, и той ме арестува.
— Следователно!
— Трябва да знам какво ми е позволено и какво забранено.
Едри капки пот се стичаха по зачервеното лице на бедния полицай. Той виждаше, че се подиграват с него, и започваше да разбира, че е казал някоя глупост. Най-накрая се ядоса.
— Още дълго ли смятате да главоболите така властта, вие с дългата брада? Хайде, стига вече! Щом като професията ви не ви е професия, нещо не е ясно и щом като има нещо неясно, аз ви арестувам. Последвайте ме при кмета и ще се обясните с него. А този тук — и той ме посочи с пръст, — който не е вписан в паспорта, ще видим кой е той. Подчинявайте се!
— Тогава вие ме арестувате в качеството ми на художник пейзажист?
— Арестувам ви, защото ви арестувам. Дължа ли ви някакво обяснение? Хайде, покорявайте се или ще ви науча аз вас!
— Е, да вървим — каза Люсиен Ардел. — Ако и господин кметът е от вашия стил, денят за нас е свършен. Ела, Ромен, и вземи чантата. Господин полицай!
— Какво има?
— Завържете ми ръцете и си извадете сабята. Тъй като имам удоволствието да бъда арестуван, искам да бъде първа класа.
Аз далеч не можех да споделя това веселие. Намирах, че Люсиен Ардел щеше да направи по-добре, ако си беше мълчал.
„А онзи там, ще видим кой е той!“ — беше казал полицаят. Тези думи кънтяха в ушите ми. Щяха да търсят, да намерят и съвсем сигурно щяха да ме върнат при чичо ми.
Люсиен Ардел вървеше, пеейки:
Полицаят го следваше на малко разстояние, а аз — на четири-пет крачки след тях. От селото ни отделяше приблизително половин миля и преди да стигнем до него, трябваше да прекосим една гора. Случайно пътят беше прав и не се виждаше никой. Едва бяхме извървели стотина метра през леса, поддавайки се на внезапно обхваналия ме ужас, аз взех крайно решение. За предпочитане е, мислех си, да се изложа на всичко друго, но да не бъда открит и заведен отново в Дол. Не бях закачил чантата на гърба си — носех я в ръка. Забавих незабелязано вървежа си и хвърляйки чантата на земята, с един скок прескочих рова край пътя.
При шума, който направи тя, полицаят се обърна.
— Спри! — извика той.
— Не се бой — каза Люсиен Ардел, — ще се посмеем малко.
Аз отговорих само: „Чичо ми! Сбогом!“
И се впуснах през гората. Преследваха ли ме, не ме ли преследваха — не знам. Тичах право напред, без да се обръщам, безчувствен към клоните, които ме шибаха по лицето, към тръните, които ме драскаха. Тичах така лудо, че не видях дори дупката, която зейна пред мен. Само усетих изведнъж липсата на почва под краката си и се търколих в дъното на един голям трап. Останах проснат там не защото бях ранен, а защото бях паднал под така оплетен гъсталак от треви и къпини, че вече не виждах небето. Ръководеше ме инстинктът на диво животно, подгонено от кучета. Прилепен до земята, сгушен до крайна възможност, без да дишам, аз се ослушах. Чух само крясъците на птиците, излетели уплашени от оронения, при падането ми пясък, който се стичаше зрънце по зрънце като от огромен пясъчен часовник.
Когато се уверих, че не ме преследват, почнах да размислям и върху положението си.
Разсъждавах така: като предаде Люсиен Ардел на кмета, полицаят ще предупреди другарите си и всички те веднага ще тръгнат да ме търсят. Ако не искам да бъда заловен, би трябвало да тръгна веднага, за да спечеля малко преднина. И през ум не ми мина, че при кмета всичко би могло да се уреди. Мисля, че за да не бъда хванат от полицаите и заведен отново в Дол, бих минал и през огън. Не ще и съмнение, че в душата си аз молех Люсиен Ардел да ми прости, загдето го напуснах, но в края на краищата именно неговите глупави закачки предизвикаха нашата раздяла.