Сега беше редът на Дьо Ла Буйи, но въпреки всичките си усилия той не можа да изчезне в кутията. От високото си място Лаполад силно го шибна с камшика по раменете.
— Пак си ял много — каза той. — Утре ще ти определя дажба.
После, обръщайки се към мен, добави:
— Хайде! Сега си ти!
Направих три или четири крачки назад, за да остана извън обсега на камшика.
— Там вътре ли? — попитах аз.
— Не още, моето момче, сега ни покажи само какво можеш. Прескочи този трап!
Лаполад остана доста доволен и заяви, че бих могъл да имам успех на трапеца.
Първата кола беше на господарите, втората на животните. Третата служеше за спалня на трупата и за склад на вещите. Тъй като вътре нямаше легло за мен, дадоха ми два снопа слама и аз си постлах на земята.
Въпреки че сега леглото ми беше по-добро, отколкото предишните нощи, дълго не можах да заспя. Светлините угаснаха, шумът утихна. Скоро в дълбоката тишина на нощта остана само шумът от конете, завързани за колите, които подръпваха оглавника, за да отскубнат от прашната трева по пътя. Сегиз-тогиз от менажерията долиташе мощното дишане на лъва, който въздишаше така жално, като че ли мълчанието и горещината на тази лятна нощ му бяха напомнили африканските пустини. От време на време чувах също как опашката му се удряше нетърпеливо по хълбоците, като че ли в потиснатата му воля припламваше проблясък на смелост, която му говореше за бунт и за свобода.
Той беше в здраво затворена клетка. Аз бях съвсем на открито. Мина ми през ума да се възползвам от това и да продължа пътя си. Но така щях да отнеса дрехите, дадени ми от Лаполад. Беше все едно да ги открадна. Тогава реших да послужа на новия си господар. Най-после той нямаше да бъде по-жесток от чичо ми, а в деня, когато работата ми щеше да изплати онова, което му дължах, щях да бъда свободен.
Керванът отиваше във Фалезия, на панаира в Гибрей. Там именно видях за първи път Диелет да влиза в клетката на лъва и чух Лаполад да държи своята самохвална реч.
Костюмите бяха извадени от сандъците. Над трикото си Диелет беше облякла сребърна рокля, обшита със златни люспици, а на главата си беше поставила венец от рози. Двамата другари Филас и Ла Буйи представяха червени дяволи. Германците бяха облечени като полски копиеносци с пера, които им падаха над очите. Мене ме боядисаха като негър. Ръцете до лактите и главата ми до гърдите бяха черни — представлявах африкански роб, дошъл от пустинята с лъва, и ми беше забранено да произнасям каквото и да било на френски. На всички запитвания трябваше да се задоволя да отговарям с усмивка, като показвам зъбите си.
Ако ме видеше предрешен така, дори майка ми не би ме познала. Именно това желаеше и Лаполад, който не беше сигурен дали в тълпата няма да се намери някой от нашия край.
От два часа ние вдигахме такава врява, че тя можеше да подлуди и глухите. Кабриол бе свършил номера си, а Диелет беше вече танцувала с Ла Буйи, когато Лаполад се появи на естрадата в костюм на генерал. Тълпата, която забавлявахме, беше голяма.
Очите ми бяха напълно заслепени от белотата на памучните бонета, които покриваха всичките нормандски глави, протегнати към нас. Генералът направи знак, музиката спря.
Тогава, навеждайки се към мен, той ми подаде пурата, която щеше да пуши, и ми каза:
— Подръж я, додето говоря!
Аз го гледах изумен, когато получих отзад един ритник.
— Какъв глупак бил тоя арапин там! — извика Кабриол. — Господарят му предлага пура, а той си свива устата.
Публиката благоволи да намери тази шега много смешна и аплодирайки, избухна в смях.
Никога не бях пушил. Дори не знаех дали трябва да се всмуква или да се духа, но не беше време да влизам в обяснения. Кабриол ми дръпна с една ръка брадата, а с другата ми повдигна носа и Лаполад бързо постави пурата си в отворената ми уста. Навярно гримасите ми са били много комични, защото селяните умираха от смях.
Генералът вдигна украсената си с пера шапка и настъпи тишина.
— Вие виждате пред вас — каза той — прочутия Лаполад. Кой е Лаполад? Тоя шарлатанин, облечен като генерал? Той самият. И защо, питате се вие, такъв знатен човек се облича по такъв смешен начин? За да ви се хареса, господа, и защото, ако всички вие, взети поотделно, сте честни хора, събрани като публика, сте само глупци.