И тъй като не исках да рискувам и да тръгна, без да съм предвидил всичко, започнах да събирам коричките, които можех да отделя, и да употребявам свободното си време, за да си направя обувки от горната част на едни стари ботуши. Планът ми беше готов. Първата нощ, през която дружината щеше да пътува, аз щях да избягам.
В навечерието на определения за заминаване ден още правех обувките си, когато Диелет ме изненада.
— Ти искаш да избягаш! — каза тихо тя.
Направих движение, за да я прекъсна.
— Дебна те от десет дни — продължи Диелет. — Ти имаш запас от хляб под сандъка за овес, а това не е току-тъй. Но не се страхувай, аз няма да те издам и ако искаш, ще избягам с теб.
— Искаш да оставиш баща си? — отвърнах с глас на човек, който знае какво значи да напуснеш родителите си.
— Баща ми! — рече тя. — Тези хора не ми са ни баща, ни майка. Но тук може да ни изненадат. Иди да ме почакаш в укрепленията. Ще гледам да дойда. Да, ти си добро момче. Ще ми помогнеш и аз също ще ти помогна.
Повече от два часа се разхождах из рововете, без да я видя да идва, и вече започвах да мисля, че се е пошегувала, когато тя се зададе.
— Ела да се скрием долу под леските — каза Диелет, — не трябва да ни видят заедно, за да не се усъмнят в нещо.
Последвах я и когато потънахме в гъсталака от лески и елхи, напълно скрити за всеки поглед, тя се спря.
— Преди всичко трябва да ти разкажа историята си. Това ще те накара да разбереш защо искам да избягам — каза Диелет.
Макар да бяхме на еднаква възраст, когато ми говореше, тя имаше авторитетния тон на голям човек, който приказва с дете, и аз не разбирах защо, бидейки толкова уверена, тя имаше нужда от помощта на такова просто дете като мен. Но тъй като изпитвах към нея чувство на жива симпатия и най-вече понеже тя знаеше тайната ми, не се противопоставих и веднага влязох в ролята са на довереник.
— Лаполад не ми е баща — продължи Диелет. — Баща си аз не познавам, защото той умрял още когато съм била бебе. Майка ми продаваше галантерия в Париж на една улица до халите. Не си спомням дори името на улицата, където живеехме. Всичко, което помня, е, че мама беше хубава млада жена с дълги руси коси — толкова дълги, толкова дълги, че сутрин, когато играехме с брат ми върху нейното легло, можехме да се скрием отдолу като под храсталак.
Тя ни обичаше много, винаги ни целуваше и никога не ни биеше. Брат ми беше малко по-голям от мен. Казваше се Йожен. По нашата улица минаваха много коли. Сутрин по паважа оставаха купчини зеле, моркови, всички видове зарзават и от прага на вратата, насреща, до високата черква се виждаше хубав позлатен часовник. Отгоре си той имаше малка кула, а върху кулата големи черни ръце, които през целия ден се движеха ту насам, ту натам. Когато миналата година разправих за всичко това на един палячо от трупата на Масон, който идваше от Париж, той ми каза, че това е черквата „Св. Евстатий“ и че тези големи черни ръце са телеграф.
Тъй като мама работеше през целия ден, тя почти никога не излизаше с нас, а ни пращаше на разходка с една нейна помощница. Един ден (трябва да е било през лятото, защото беше топло и имаше много прах по улицата) ме заведоха на панаира на мастакулките. Това е панаир, който става при престолната градска врата. Трябва да си чул да се говори за него, откакто си в трупата. Не си спомням защо брат ми не беше с мен, но както и да е, той си беше останал вкъщи.
Тогава за първи път видях акробати и много се забавлявах. Исках да вляза във всички бараки, но помощницата на мама нямаше пари, а аз имах само четири су, които ми бяха дадени, за да си купя сладки. Тя ги взе и ние влязохме в една циркова барака.
— Какво е това? — попитах аз.
— Ама че си глупав! Ако не знаеш какво е циркова барака, какво изобщо знаеш? Е, добре, това е място, където показват някакво чудо: жена колос, обучен тюлен или нещо друго от този род.
В тази барака показваха два тюлена в една каца. Не знам как стана това, но помощницата говори нещо с човека, който държеше бараката, а той ме гледа продължително и каза, че съм много мила. После излезе с нас и отидохме при един продавач на вино в малка тъмна стая, където нямаше никой. Аз бях уморена, беше ми топло и докато те пиеха подсладено вино от една купа, трябва да съм заспала.
Когато се събудих, беше почти тъмно, а помощницата я нямаше.
Попитах човека къде е. Той ми каза, че ако искам, ще отидем да я намерим. Последвах го. Имаше много хора по тротоарите, бараките бяха осветени и всички музики свиреха. Той ме хвана за ръка и ме накара да вървя много бързо, като ме дърпаше.