Скоро излязохме от тълпата. Вървяхме по много широк път, ограден от двете страни с редици от дървета. Вече почти нямаше светлини — само тук-таме някоя къща.
Започна да ми става страшно. Човекът усети, че се дърпам вече по-силно. Предложи ми да ме носи — аз отказах. Поиска да ме прегърне — аз извиках. В това време минаваха войници и се спряха.
— Защо викаш? — рече той. — Нали отиваме при майка ти?
Тръгнах отново. Пътят ми се струваше много по-дълъг, отколкото на идване, а освен това не ми беше познат. Минахме край големи мрачни стени, покрай една голяма врата, пред която стояха войници на пост, и навлязохме в гора, която изглеждаше безкрайна. Аз съвсем се изплаших и се спрях.
— Ще вървиш ли, проклета чумо? — рече човекът с дебелия си глас. — Или искаш аз да те оправя?
Нямаше минувачи, той ме дърпаше много силно и аз го следвах плачешком. Ех, ти разбираш, аз нямах дори пет години, не бях смела, а освен това мислех за мама.
Не знам колко време ме е карал да вървя така, но бях много изморена, когато забелязахме светлините на едно село. В началото на селото на някакъв площад, срещу стената, която образуваше гората, имаше коли на цирк. Влязохме в една от тези коли. Посрещна ни жена без крака, която пиеше ракия.
Той й каза тихо нещо на ухото и двамата дълго ме гледаха.
— Не виждаш ли — каза жената, — че има белег на бузата?
Този белег беше розова бенка на мястото, където сега имам малка дупчица.
— Нищо — рече човекът, — лесно ще го махнем.
Страхът ме завладя отново и аз попитах къде е мама.
— Тя ще дойде утре сутринта, сърчице мое — каза жената. — Днес трябва да си много послушна и да си легнеш.
— Може би е гладна? — каза човекът.
— Е, добре, ще му дадем да яде, ах, миличкото!
Тогава именно забелязах, че жената няма крака.
Тя ходеше, като се въртеше, и се опираше на ръцете си. Това ме учуди много и съвсем не ме успокои. Но тъй като тя ми даде хубави неща за вечеря, сготвени с много едър грах, аз се нахраних отлично.
— Много е мила малката! — каза старата жена, виждайки, че лапам граха без сол и без масло. — Не е мъчна за хранене!
Разбира се, тя не знаеше, че за мен това беше безподобно удоволствие, което вкъщи ми беше забранено. Тъй като често боледувах, лекарят ми позволяваше само печено месо.
— Сега трябва да си легнеш — каза тя, когато свърших.
И жената дръпна една завеса, направена от платно за дюшек, която закриваше вътрешната част на колата. Там имаше две легла.
Наистина беше много забавно да си легнеш в кола. Бързо заспах.
Когато се събудих, стори ми се, че леглото се люлее. Помислих, че сънувам, но действително се клатех ту надясно, ту наляво и долавях шум от дрънкулки и вериги. Над леглото ми имаше малко прозорче, през което влизаше светлина. Застанах на колене и погледнах: едва се разсъмваше, а дърветата се нижеха пред прозореца. В далечината над една ливада се забелязваше река. Разбрах, че стаята и леглото ми се движат и изведнъж се опомних. Започнах да викам: „Мамо, мамо!“.
Един дебел непознат глас ми отговори:
— Ние отиваме при нея.
Но аз изпитвах голям страх и завиках по-силно.
Тогава някакъв мъж, когото още не бях виждала, влезе в колата. Той беше едър и главата му, покрита с полицейска шапка, опираше чак в покрива.
— Ако викаш, ще те убия! — каза той.
Можеш да си представиш какъв вик нададох тогава. Мъжът се приближи към мен с протегнати ръце. Помислих, че ще ме удуши, и се опитах да викам още по-силно.
Веднага щом той излезе, потърсих дрехите си, за да се облека, но не ги намерих, и тъй като не смеех да се обърна към когото и да било, останах в леглото. Колата се движеше бавно ту по паваж, ту по пясък. През прозореца виждах, че минаваме през села. Най-после тя спря и безкраката жена влезе при мен.
— Мама! Къде е мама? — я попитах аз.
— Още малко, сърчице мое — отговори ми жената.
Тя говореше кротко и това ме насърчи.
— Бих искала да стана.
— Точно това исках да ти предложа. Ето ти дрехите.
И тя ми показа една грозна рокля.
— Това не е моята рокля!
— Трябва да облечеш тази!
Искаше ми се да се противопоставя и да разкъсам на парчета тая дрипа, но жената без крака ме погледна така вразумително, че се подчиних.
След като облякох отвратителната рокля, колата спря и жената без крака ми каза, че мога да сляза. Бяхме сред голяма равнина и на всички страни наоколо, докъдето стигаше погледът ми, се виждаха само зелени поля. Човекът с полицейската шапка беше запалил на пътя огън, а върху него на три пръта, събрани на сноп, висеше гърне. Бях много гладна и се зарадвах като чух, че то къркори.
Безкраката жена беше останала в колата. Мъжът отиде да я вземе на ръце и я свали на пътя.