Тя изрече това с дива сила и очите й отразиха светлината на луната, сякаш бяха диаманти. Постъпката й беше безсмислена, но аз се почувствах много развълнуван и ми се доплака.
— Не ставай глупав! — каза тя, отгатвайки вълнението ми. — Ти би направил същото за мен! Вземи! Донесох ти грозде. Взех го от сандъка. Гладен ли си?
— Жаден съм, гроздето ще ми дойде добре.
Безшумна като сянка, тя отиде да ми потърси и чаша вода.
— Сега трябва да спиш — каза Диелет и подпря главата ми с възглавницата. — Трябва да оздравееш скоро, за да можем да избягаме. Ще тръгнем веднага щом почнеш да се движиш. Не искам вече да се качваш на върлината, не е за теб този занаят.
— Ами ако Лаполад ме накара насила?
— Той ли? По-скоро ще накарам Мутон да го изяде. Това не е трудно. Цап с лапите, цап със зъбите и готово!
От прага на вратата, преди да я затвори, тя ми кимна приятелски.
— Спи!
Стори ми се, че сега рамото ме болеше по-малко. Намерих начин да се протегна и заспах, мислейки за мама, с развълнувано сърце, но не много тъжен.
Най-лошото в моята злополука беше, че тя забавяше бягството ни и фатално ни приближаваше към лошия сезон. През хубавите летни нощи можех спокойно да спя на открито, но през ноември, когато нощите са дълги и студени, когато вали дъжд, а може би и сняг?
Диелет нищо не ми даваше да правя и сама се грижеше за животните. По-нетърпелива от мен самия, тя чакаше да ме види здрав и когато някой път й кажех, че би било по-разумно да отложим за пролетта, сърдеше се.
— Ако останеш с тях — казваше тя, — напролет няма да си жив. Лаполад иска да усвоиш скок на трапец и няма да се отървеш. Освен това, ние непрекъснато се отдалечаваме от Париж. Напролет може би ще бъдем в Южна Франция.
Това беше основателно съображение.
Трябваше да побързам с оздравяването. Всяка сутрин Диелет ме изследваше. Опирах гърба си на преградата на колата и вдигах ръката си колкото можех. С ножа си тя отбелязваше височината, до която стигах, и така, сравнявайки тази височина със знака от предния ден, ние следяхме ден след ден хода на оздравяването.
От Алансон бяхме дошли във Вандом, а от Вандом в Блоа. Трябваше да отидем в Тур, където щях да започна отново упражненията си. Тогава аз и Диелет решихме, че в Блоа ще напуснем трупата и ще се отправим към Париж през Орлеан. Тя ми беше дала парите си и от един антиквар успях да купя стара карта с пътищата на Франция. С един фуркет си бях направил компас и бях изчислил разстоянието от Блоа до Париж на четиридесет мили. Това беше много дълъг път за ноември, когато дните продължават едва десет часа. Щеше ли да може Диелет, която не бе свикнала на ходене, да минава разстоянието от по шест мили? Тя храбро ме уверяваше в това, но аз се съмнявах. Във всеки случай пътуването щеше да продължи цяла седмица. Добре че беше поувеличила спестяванията си, които сега възлизаха на десет франка. Запасът ни от хляб беше налице, обувките ми готови, а тя случайно беше намерила на улицата едно старо конско покривало, на което разчитахме много, за да се завиваме нощем.
Така че ние бяхме готови и чакахме само да оздравее рамото ми, което според нашите изчисления и особено според напредъка, установен по резките върху преградата, трябваше да съвпадне с края на пребиваването ни в Блоа. Но едно раздразнение на Мутон, който обикновено биваше миролюбив, ни забави още повече.
Една вечер двама англичани, които много бяха ръкопляскали на Диелет, се приближиха към нея, след като публиката излезе, и я помолиха да повтори упражненията си. Лаполад прие предложението с готовност, защото то беше направено от двама души, които след богата вечеря изглеждаха разположени към щедрост.
Диелет влезе в клетката.
— Очарователно дете!
— Много смело!
И отново започнаха да ръкопляскат.
Не знам какво чувство на себелюбие възбуди ревността на Лаполад, но той каза, че ако тя можела да се отдава така спокойно на тези игри с лъва, това се дължало на обучението, което той, Лаполад, бил съумял да й даде.
— Вие ли? — попита по-ниският от англичаните, едно хубаво, русо и румено момче. — Вие сте самохвалко, вие не влизате в клетката.
— Десет луидора срещу един, че не влизате! — каза вторият.
— Ще ги спечеля!
— Добре, но малката ще излезе и вие ще влезете сам. Може би е предразсъдък да се мисли, че трябва голяма смелост, за да се влиза в клетките на дивите зверове.
— Камшикът! — рече Лаполад на Диелет.
— Разбрано, нали — каза ниският англичанин, — детето ще си отиде и няма да се връща.