Там бяхме Кабриол, госпожа Лаполад, музикантите и аз, който трябваше да отворя вратата на клетката. Лаполад свали генералския си костюм.
— Ако лъвът е умен — каза единият от англичаните, — няма да му стори зло. Месото му е твърде хилаво.
И те започнаха да се смеят и подиграват с нашия господар, което много ни разсмиваше.
Мутон беше достатъчно умен, за да помни как Лаполад често го мушкаше с вилата през решетките, и започна да трепери, когато той влезе храбро в клетката с вдигнат камшик.
Поведението на животното насърчи Лаполад. Той си помисли, че е господар на стария лъв и го шибна, за да го накара да стане. Но ударите с камшик не приличаха на ударите с вила. Мутон разбра, че неприятелят му беше под негова власт, проблясък от смелост осени затъпелия му мозък, изправи се в цял ръст, изрева, и преди Лаполад да може да отстъпи, той се строполи върху него. После жертвата се огъна под двете страшни лапи, чиито нокти се свиваха, за да се впият, и лъвът го търкулна под корема си с пресипнал вой.
— Умирам! — извика Лаполад.
Наведен над него, лъвът ни гледаше през решетката. Очите му изпускаха искри. Той удряше с опашка по хълбоците си и те ехтяха като барабан.
Кабриол грабна една вила и започна да удря лъва с всичка сила. Той не помръдна. Тогава единият от англичаните извади от джоба си револвер и го приближи до ухото на лъва, който беше почти до решетката.
Но госпожа Лаполад с бързо движение дръпна ръката му.
— Не го убивайте! — извика тя.
— О — каза англичанинът, — тя обича лъва повече от мъжа си!
И измърмори някакви думи на чужд език.
Шумът и виковете бяха привлекли Диелет. Тя изтича към клетката. Един от железните пръти беше поставен така, че да се отстранява и да предоставя път на нейното тънко тяло, в случай че бъде изненадана, но без лъвът да може да провре голямата си глава. Тя отмести този прът и влезе в клетката, без да я види Мутон, който стоеше гърбом.
Диелет нямаше камшик, но скочи смело на гривата му. Изненадан от това нападение и не знаейки откъде иде то, той се обърна толкова рязко, че я отхвърли до решетката. Но като видя кой е там, отпусна лапата си, която беше готова да я смачка, и като се отмести от своя враг, отиде и се сви в ъгъла.
Лаполад не беше мъртъв, но така контузен, че трябваше да го изтегля на ръце, докато Диелет задържаше с поглед засрамения лъв.
Самата тя излезе, куцайки. Мутон беше навехнал крака й, а имаше, освен това, и едно натъртване, което я държа осем дни на легло, докато Лаполад лежеше полумъртъв, разкъсан, храчейки кръв.
Най-после след петнадесет дни тя ми каза, че може да върви добре и без болка, че е дошло времето да изпълним своите намерения. Задържан от раните си, Лаполад не би могъл да ни преследва.
XII
На 3-ти ноември есента беше все още хубава. Бързайки, можехме да се надяваме, че ще стигнем Париж преди лошото време.
Дълго обсъждания ни план уточнихме така: понеже аз не бях наблюдаван, щях да изляза от бараката пръв, изнасяйки всичкия багаж, ще рече припасите от хляб, покривката, едно шише, запасните ми обувки, малък пакет бельо, който Диелет беше скрила в моя сандък, и една тенекиена тенджера; изобщо щях да извърша цяло пренасяне, а после, когато съпрузите Лаполад заспяха, Диелет щеше да стане, да избяга от колата и да ме настигне под едно дърво на булеварда, което предварително бяхме избрали.
Аз пристигнах там, когато биеше единадесет. Диелет дойде чак в полунощ. Бях започнал да се отчайвам и да се страхувам, че може да са я изненадали, когато чух леките й стъпки по булеварда. Тя пресече една ивица светлина и аз познах червената й наметка, която й служеше да се загръща, когато, излизайки от представление, идваше да присъства на Лаполадовите речи.
— Бях започнала да мисля, че никога няма да се измъкна — каза тя. — Лаполад пъшкаше като тюлен и не искаше да заспи, а после отидох да се сбогувам с Мутон. Бедният Мутон! Ще му бъде много мъчно. Взе ли всичко?
Не беше време за проверки. Казах й, че могат да ни изненадат и че трябва да бързаме към полето.
— Добре! — отвърна Диелет. — Тръгваме, но първо ми дай ръката си.
— За какво?
— За да я сложиш в моята и да се закълнем, че това е на живот и на смърт. Искаш ли да се закълнем?
— Искам!
— Тогава дай си ръката и кажи като мен: „Ние ще си помагаме на живот и на смърт!“.
— На живот и на смърт!
Тя стисна ръката ми и аз се почувствах много развълнуван от разтреперания глас, с който произнесе тези думи.
В пустия град цареше тайнствено мълчание, смущавано само от струята на един фонтан, който се изтичаше с шуртене в поточето, и от жалбата на уличните фенери, които при духането на вятъра скърцаха на железните си вериги. При клатенето си те хвърляха големи променливи сенки по паважа на улицата.