Пристигайки в Бонвал, който е голямо селище, бяхме уверени, че ще забогатеем. Дадоха ни обаче само три су. Не смятам за щедрост гърнето с вода, излята върху главите ни от един господин, който се бръснеше, нито кучето, което един касапин насъска подире ни и което раздра полата на Диелет. Не всичко носи облага в занаята на певеца.
— Ако аз имах мечка — каза Диелет, — а ти флейта, щяхме да припечелим. Странно е, че хората плащат само на тези, които и без това си имат пари.
Диелет притежаваше неимоверно търпение. Тя не се дразнеше нито от несполуките, нито от лошите постъпки.
За щастие, вечерта не се наложи да плащаме за нощуване. Приеха ни в едно стопанство и ни оставиха да спим в кошарата, където овцете поддържаха добра топлина. Така тази нощ остана най-хубавата в нашето пътуване. На другия ден, когато тръгвахме, стопанката се качваше на колата, за да отиде на пазара в Шартр. Тя се трогна от уморения вид на Диелет и й предложи място. Отказвайки, тя така изразително ме погледна, че жената разбра нежеланието й да бъде по-добре от мен, и ни накара да се качим и двамата.
Като нощувахме така, ту в някое стопанство или тухларна, ту в някой хан, вървейки денем, докато можехме, ние стигнахме едно малко селце след Биевр, което отстоеше само на три мили от Париж.
Крайно време беше. Имахме едва единадесет су. Обувките на Диелет бяха на парцали, а кракът й беше олющен, което я караше да страда ужасно всеки път, когато след почивка тръгвахме отново.
Бяхме така изморени, че като вдигахме краката си, струваше ни се, че влачим оловни подметки.
Тя обаче не се оплакваше и всяка сутрин първа беше готова за път.
Нашите единадесет су не ни позволяваха да спим в странноприемница, но по щастлива случайност в Саклей срещнахме един каменар, с когото пътувахме и който ни подслони в конюшнята си.
— Утре трябва да тръгнем рано — каза Диелет, — защото е св. Евгения и искам да стигнем навреме, за да честитя празника на мама. Ще й дам резедата.
Нещастното цвете! То беше оголено, окъсано, пожълтяло, но все още живо и няколко по-свежи стръка показваха какво е било преди.
Тръгнахме, когато каменарят дойде да приготви конете си, сиреч, много рано.
Като по чудо дотук времето биваше винаги благоприятно за нашето пътуване — студено нощем и хубаво през деня, но когато излязохме от конюшнята, забелязахме, че студът се беше усилил. При това беше облачно, нямаше нито една звезда, а на изток вместо хубавите бакъреночервени багри, на които бяхме свикнали от самото начало на нашето пътуване, се трупаха тежки сиви облаци. Северен вятър вдигаше и отвяваше мъртвите листа. Понякога те идеха срещу нас и биваха толкова гъсти, като че ли искаха да ни преградят пътя. Диелет с мъка задържаше наметката си върху резедата. Денят настъпи, но беше мрачен и оловносин.
— Слънцето си дава почивка. Толкова по-добре, няма да осветява дрипите ни — каза Диелет, която намираше утеха във всичко.
— Бъди спокойна, небето ще ги изпере, преди да стигнем Париж — отговорих аз.
Мислех, че ще вали дъжд, а то заваля сняг. Започна да пада на малки пеперудки, които отминаваха, гонени от вятъра, после тези пеперудки бързо наедряха и се превърнаха на истински гъст рояк. Северният вятър ги шибаше така грубо в лицата ни, че те ни заслепяваха.
С мъка извървяхме една миля. Гора заграждаше пътя от всички страни. Трябваше да потърсим подслон, защото никъде в далечината не забелязвахме къща, и въпреки нетърпението ни да стигнем в Париж, невъзможно беше да вървим срещу снежната буря.
Малки възвишения, обрасли с габърови дървета и още накичени със сухите си листа, пресичаха тук-таме гората. Ние се сгушихме в подножието на един такъв склон.
Доста ни запази той. Но снегът, носен от виелицата, докосваше земята като облак от бял прах и се спираше, когато срещнеше препятствие. Скоро той премина ръба на склона и започна да се трупа от страната, където се бяхме опрели. Снегът се виеше като вихрушка над главите ни и се пъхаше във вратовете ни, където се топеше. Опитах да се покрием със завивката, но вятърът бързо я обърна.
Дрехите ни бяха по-раздрани дори от дрипи и зле ни пазеха от студа. Видях, че Диелет посиня и започна да трепери. Тя се притисна към мен, но и на мен самият ми беше много студено, за да мога да я стопля. Снегът, който влизаше на прах във врата ми, се стичаше като вода в обувките ми. Бях по-мокър, отколкото ако се бях потопил в река.
Трябваше да останем в това положение цели два часа, без вятърът да отслабне. Сякаш снегът не падаше от небето. Понякога се образуваха вихри и той се изкачваше, въртейки се.