Обиколихме черквата.
— Излъгали сме се, това не е „Св. Евстати“ — каза тя.
Попитах отново къде се намираме. Отговориха ми: „При Св. Евстати“.
Диелет гледаше слисано. Тя не можеше вече да говори, заекваше.
— Да потърсим по всички улици, които излизат при часовника — предложих й аз.
Тя се остави да я водя, но у нея нямаше вече онази пламенност, която на идване я беше отърсила от умората.
Диелет не позна никоя от тези улици.
Срещу черквата имаше голямо пространство, където къщите бяха разрушени и където работеха работници.
— Тук беше — каза тя, обливайки се в сълзи, — тук!
— Да питаме.
— Какво? Името на улицата ли? Аз не го знам! Името на мама? И него не знам. Но къщата, нея бих познала веднага!
И по-силни от нас не биха понесли този удар. Толкова умора, толкова изпитания, такава голяма надежда! Ние стояхме пред черквата, гледахме се слисани и изплашени, а гъстата навалица ни буташе с лакти и постепенно ни изблъскваше. Имаше минувачи, които се спираха да разгледат с любопитство тези два бедни вързопа от дрипи, които представляваха такава странна картина.
По-малко засегнат в своите надежди, най-вече по-малко изтощен от Диелет, аз пръв се осъзнах и улавяйки я за ръка, заведох я в една голяма покрита постройка, където бяха натрупани всички видове зарзават. В един ъгъл имаше празни кошници и аз я накарах да седне върху една от тях. Тя се оставяше да я водя като слабоумна. Гледах я и не намирах какво да й кажа. Беше пребледняла още повече, устните й нямаха капка кръв и трепереше с цялото си тяло.
— Лошо ли ти е?
— О, майко! — каза тя и без да заплаче, едри сълзи се спряха в ъглите на очите й.
Около нас имаше непрекъснато движение. Хора викаха, спореха, едни продаваха, други купуваха, едни донасяха, други изнасяха, викове, смут — това бяха халите.
Не закъсняха да се обърнат и към нас. Виждайки тези две деца, така мизерно облечени, така бледи и изморени, от които едното непрестанно плачеше, любопитството на хората се пробуди.
— Какво правите вие там? — попита една дебела жена.
— Почиваме си.
— Тук не се почива!
Без да отвърна, хванах Диелет за ръка, за да я накарам да стане и да си отидем. Къде? Съвсем не знаех. Но тя ме погледна с толкова красноречив израз на умора и отчаяние, че дебелата жена се съжали.
— Не виждаш ли колко е изморена — каза тя, — не те ли е срам да я караш да ходи?
От въпрос на въпрос стигнах дотам, че й разказах защо сме тук, че сме пристигнали отдалеч, за да намерим майката на Диелет, и че къщата е разрушена.
— Ето ти история! — каза тя, когато свърших обясненията. И извика други жени, които ни заобиколиха.
— Значи ти не знаеш нито името на майка й, нито името на улицата — каза ми една жена, когато започнах отново да разказвам. — Кажете вие, другите, познавате ли такава: продавачка на бельо, която живеела в една от тези разрушени улици?
Започна бъркотия от въпроси, отговори, обяснения, но не се стигна до нищо определено. Как да се намери някакъв знак след осем години? Улиците бяха разрушени вече от много време. Продавачки на бельо имаше със стотици. Коя е майката на Диелет? Къде живее? Къде да се търси? Хаос!
През целия този разговор Диелет беше пребледняла още повече и треперенето й се беше увеличило. Чуваше се как тракат зъбите й.
— Виждате, че малката е замръзнала — каза една от жените.
— Ела, сърце мое, ще се стоплиш на моята печка.
Тя ни накара да влезем в нейното дюкянче, където ни последваха две-три жени, докато останалите, все така разисквайки, се върнаха по сергиите си.
Жената не се задоволи само с печката и накара да ни донесат две чаши бульон. Когато се стоплихме и подкрепихме, тя сложи в ръката ми двадесет су.
За нея това беше много, но какво беше за нас в бедственото ни положение? Къде да отидем? Какво да правим сега? На мен не ми оставаше друго, освен да продължа пътя си до Хавър, но Диелет! Тя самата виждаше до каква крайност беше доведена, защото когато се намерихме отново на улицата, първата й дума беше:
— Къде отиваме?
Пред нас беше черквата. Снегът, който отново започваше да прехвърча в ледения въздух, беше обезлюдил улицата.
— Там — казах аз, посочвайки вратата на черквата.
Влязохме. Обгърна ни приятен топъл въздух. Беше тихо. Само няколко редки посетители бяха коленичили в отделните параклиси. Ние се приютихме в най-тъмния ъгъл.
— Боже мой! Боже мой! — шепнеше Диелет.
— Чуй! — казах й тихо аз. — Тъй като не можеш да намериш твоята майка, ще дойдеш при моята.
— В Порт Дийо!
— Да! Нали не искаш да се върнеш при Лаполад? Трупата ти е омръзнала, трябва да отидеш при мама: ще работиш с нея, тя ще те научи на нейния занаят. Когато се върна от морето, ще ви намеря и двете там. Мама ще те обича много, ще видиш. После, ако ти си с нея, и аз ще съм по-спокоен, и тя ще се тревожи по-малко. Ако се разболее, ти ще се грижиш за нея.