Диелет беше самата откровеност. Тя прие с радост, която повече от всякакви думи показваше колко живо чувстваше ужаса на положението си. Възрази само за едно.
— Майка ти няма да ме иска!
— Защо?
— Защото съм била в цирка!
— Нима аз не съм бил в цирка?
— Ти, това е друго — каза тъжно тя.
Да знаеш къде да отидеш, е вече много. Но то е само цел, до която трябва да се стигне. Бъдещето ни се струваше обезпечено, но настоящето?
Аз не си давах добре сметка за разстоянието от Париж до Порт Дийо. Знаех само, че е твърде далеч.
Изоставяйки в Монруж своя багаж като кораб, който хвърля в морето товара си, за да се облекчи и да не потъне, аз за щастие бях запазил картата на пътищата. Извадих я от джоба си и като я разгънах върху стола, започнах да я проучвам. Видях, че за да излезем от Париж, трябваше да вървим по Сена.
Засега това беше същественото. По-късно щях да проуча останалата част от пътя.
Но как щяхме да изминем този път, когато нямахме нито обувки на краката си, нито дрехи на гърба си, а в джоба ми дрънкаха само двадесет су? Как да тръгнем така уморени, най-вече Диелет, която всеки миг изглеждаше готова да припадне? Тя пребледняваше внезапно и после внезапно пламваше. Тръпките й не преставаха. Как да рискуваме една нощ навън, при този студ и сняг, когато сутринта на светло ние едвам избягнахме смъртта!
— Ще можеш ли да вървиш? — попитах Диелет.
— Не знам. Идвайки насам, виждах мама и това ме крепеше. Твоята майка не я виждам.
— Какво правите там? — каза един глас зад нас. Картата беше простряна на стола и съвсем очевидно беше, че не ни служеше за молитвена книга.
— Хайде, излизайте бързо!
Трябваше да се подчиним и да тръгнем пред клисаря, който мърмореше между зъбите си.
Беше престанало да вали сняг, но духаше вятър. Той беше леден.
Поехме по улицата, по която бяхме дошли. Диелет едва се влачеше. Аз, съвзет от бульона, който погълнах, и най-вече възбуден от безпокойството, не се чувствах много изморен.
Не бяхме вървели и десет минути, когато тя се спря.
— Не мога повече, виждаш как треперя. Прилошава ми. Болят ме гърдите. Мисля, че съм болна!
Поиска да седне на един крайпътен камък, но след десет минути почивка стана.
Когато стигнахме Сена, завихме надясно. Кейовете бяха покрити със сняг, докъдето стигаше погледът, и неговата белота правеше водата почти черна. Загърнати в палтата си, минувачите бързаха, а децата правеха пързалки по пустите тротоари.
— Далеч ли е? — попита Диелет.
— Кое?
— Където ще спим.
— Не знам, да вървим.
— Но аз не мога повече да вървя. Чуй, Ромен, остави ме тук. Остави ме да умра. Отведи ме в някой ъгъл.
Хванах я за ръка. Исках да излезем от Париж. Мислех, че в полето бихме могли да намерим някоя тухларна, някоя изоставена къща, гостилница или хижа… По многолюдните улици, където всеки минаваше забързано, с техните градски полицаи, които гледаха така строго, аз се чувствах загубен.
Вървяхме около четвърт час, но не напредвахме. Наистина не бяхме вече между къщите, а между една ограда, от едната страна, и огромна стена, чиито край не се виждаше — от другата. Над стената стърчаха покрити със сняг дървета и войници, които стояха на пост. Диелет вече не се държеше на краката си. По-скоро аз я носех. Въпреки студа от челото ми се стичаше пот, но това не беше толкова от умората, колкото от безпокойство. Чувствах, че тя се намира на края на силите си, че е болна. Какво щеше да стане с нас?
Диелет пусна ръката ми и седна, или по-скоро се свлече на тротоара в снега. Поисках да я вдигна, но краката й не я държаха и тя отново падна.
— Свърши се — едва промълви тя.
Седнах до нея и се опитах да й внуша, че трябва да вървим още. Диелет беше като безжизнен предмет: нито ми отговаряше, нито ме слушаше. Само ръцете й изглеждаха още живи и пареха като въглени.
След няколко минути започнах да се страхувам. Никой не минаваше. Станах, за да погледна по-надалеч. Нищо, освен тези два реда камъни и в средата белият сняг. Молих я, увещавах я да стане. Тя не ми отговаряше. Опитах се да я нося и тя не ми се противопостави, но след няколко крачки бях принуден да си почина. Не можех повече.
Диелет се отпусна на земята. Седнах до нея. Всичко беше свършено. Тук трябваше да се мре. В своята отпуснатост тя без съмнение имаше съзнание за положението ни, защото се наведе към мен и леко ме целуна с ледените си треперещи устни. Това докара сълзи в очите ми и сви сърцето ми.