Все още се надявах, че силите й ще се върнат и ще можем да продължим. Но тя не се и помръдна. Затвори очи и съвсем се отпусна до мен. Ако не бяха силните тръпки, които я разтърсваха, бих помислил, че е мъртва.
Изненадани, че ни виждат така превити в снега, двама или трима минувачи се спряха нерешително да ни погледнат, после продължиха пътя си.
Трябваше нещо да се направи. Реших да поискам помощ от първия появил се човек. Случи се един градски полицай, който сам ме попита защо стоим там. Отговорих му, че сестричката ми е болна и не може да върви.
Засипаха се въпрос след въпрос. Когато му казах (това беше съчинен от мен разказ), че отиваме при моите родители в Порт Дийо, далеч на брега на морето, и че вървим от десет дни, той учудено разтвори очи.
— Хайде! — каза той. — Тук това дете ще умре. Трябва да отидем на поста.
Но все по-слаба, Диелет не можа да стане. Тя не можеше да ходи, въпреки моите молби, не можа да пристъпи и сега, когато полицаят й заповяда.
Тогава той я взе на ръце и ми каза да вървя след него.
Тръгнахме. След пет минути го настигна някакъв негов другар, на който полицаят разказа онова, което му бях казал аз. Той взе на свой ред Диелет и скоро стигнахме пред една къща, над чиято врата висеше червен фенер. В голяма зала около печка, която бумтеше, стояха няколко градски полицаи.
Тъй като Диелет не можеше да отговаря, разпитваха мен. И аз отново започнах разказа си.
— Мисля, че тя е мъртва! — каза един от хората на полицията.
— Не, но е много зле, трябва да я занесем в централното управление.
— А ти — попита ме началникът — какво ще правиш, имаш ли средства за прехрана?
Погледнах го, без да разбирам.
— Имаш ли пари?
— Имам двадесет су.
— Добре! Гледай да изкараш тази вечер. Ако те намерят по улиците, ще те арестуват.
Сложихме Диелет върху една носилка, полицаите я увиха в одеяла, затвориха над нея завесите и двама души я понесоха.
Бях като обезумял. Не можех да повярвам, че е толкова болна. Исках да се уверя. А хората от полицията заплашваха да ме арестуват, ако ме срещнат по улицата. Въпреки това тръгнах след тях. Изпросих си да вървя след тях.
След доста дълго ходене и след като пресякохме Сена, те спряха на един площад, в дъното, на който се издигаше голяма, хубава черква. Пуснаха ме да вляза с тях. Един мъж с черна дреха отвори завесите на носилката. Диелет беше червена като мак.
Много тихо той започна да я разпитва. Аз приближих и започнах да отговарям вместо нея, потретвайки разказа си.
— Ясно — каза той, — простуда, преумора, възпаление на дробовете. В болницата!
Написаха няколко думи на един лист и отново тръгнахме. Носачите трудно напредваха по хлъзгавия сняг. Когато си почиваха, аз се приближавах до носилката и говорех на Диелет. Понякога тя ми отговаряше с болезнен глас, друг път не отговаряше.
Този път вървяхме по-дълго от първия път. Най-после спряхме пред зелена врата в една улица, където почти нямаше минувачи. Влязохме в някакво тъмно помещение. Приближиха се мъже в бели престилки.
Без съмнение Диелет разбра, както и аз самият, че беше настъпил часът на раздялата. Тя отмести завивката и като ме гледаше с очи, които искряха, попита:
— Изоставяш ли ме?
Аз мислех само за Диелет и за нейната самота. Виждах само нея, простряна на тази мизерна носилка, умоляваща.
— Не! — отговорих аз.
Тя едва можа да ми поблагодари с поглед (о, какъв поглед!) и я отнесоха.
Стоях оглупял, смазан, без да мръдна от мястото си, докато вратарят не ми каза, че трябва да си вървя.
— Няма ли да мога да я виждам?
— Ще можеш. В неделя и в четвъртък!
И вратата се затвори зад гърба ми.
Скоро щеше да настъпи нощта и в някои къщи лампите бяха вече запалени. Първият въпрос, на който трябваше да си отговоря, бе къде да преспя. Що се отнася до това как щях да преживея в Париж, докато чакам Диелет да оздравее, оставих тези мисли за другия ден. Минало беше времето, когато ми трябваше строен план, с всички предпазни мерки. Нищетата на настоящето ни прави доста безчувствени към бъдещето.
Макар да мислех само за това, умът ми не намираше никакво разрешение. Не знаех, че в този голям град имаше нещастници като мен, които в същия този час не знаеха къде ще спят и които все пак щяха да намерят къде да си легнат, а може би и как да вечерят. Израснал на село, аз намирах средства, достъпни за селянин: хамбар, конюшня, купа сено. В квартала, където вървях сега, нямаше нищо подобно — само къщи, стени и пак къщи!
На излизане от болницата бях завил надясно. На ъгъла прочетох „Улица Севр“ и се намерих на широк булевард с големи дървета. Къде ли водеше той? Нищо не знаех. Всичко ми беше безразлично.