Тъй като нямах цел, все едно ми беше по кой път щях да тръгна. Крачех бавно. Изтощен от умората, вече с мъка влачех нозете си. Без обувки, зарити в снега, те още от сутринта бяха станали безчувствени, като мъртви. На алеята, успоредна с булеварда, децата бяха направили пързалка. Спрях неволно да ги погледам.
Каква беше изненадата ми, когато между минаващите пред мен съзрях познато лице! Беше едно дете на име Бибош, което бях виждал във Фалезия. Там то участваше в трупата на Виняли. Тяхната барака опираше до тази на Лаполад и бяхме играли заедно.
Понеже бях единственият зрител, той ме погледна и ме позна. Дойде при мен.
— Я виж ти, какво правиш в Париж? Пристигна ли лъвът? Ще дойда да видя Диелет.
Казах му, че съм напуснал Лаполад, че съм в Париж едва от тази сутрин и че се чувствам много затруднен, защото не знам къде да спя. Не споменах нищо за Диелет и свърших като го попитах как мисли той, дали биха ме взели в неговата трупа.
— Разбира се, стига да бъдеш добър авер. Добър ли си? — попита той.
Не ми беше ясно какви бяха качествата, които трябваше да има един авер, но виждайки пред себе си легло, отговорих, че навярно имам тези качества.
— Тогава дай си ръката! — каза Бибош.
— А господарят?
— Откачен хлапак! Сега аз ангажирам! Смятай се член на нашата трупа. Ще те изпраскам в занаята.
Не познавах този нов език. Несъмнено това бяха парижки думи. Не исках да се покажа много учуден, въпреки че бях изненадан да видя Бибош, който нямаше единадесет години и на ръст не беше по-голям от пор, шеф на трупа.
— Студено ли ти е? — попита Бибош, виждайки, че треперя. — Ела да се стоплиш.
Заведе ме при един търговец и ме накара да изпия чаша топло вино.
— Сега, ако си се съвзел, да вървим да вечеряме!
Вместо да се отправим към центъра на Париж, който беше вдясно от нас, ние завихме наляво и дълго вървяхме по улици, където рядко минаваше някой, а къщите имаха нечист и беден вид. Бибош забеляза изненадата ми.
— Да не си си помислил, че ще ти предложа гостоприемство в двореца Тюйлери? — попита той със смях.
И действително съвсем не ме заведе в Тюйлери, а на едно пусто поле. Нощта вече бе настъпила, но не беше съвсем тъмно. Оставихме пътя и тръгнахме направо през полето по някаква утъпкана пътека. Пред един трап Бибош се спря:
— Тук е — каза той. — Дай си ръката и внимавай да не паднеш.
Слязохме в нещо като кариера. После, след няколко завоя между късове скали, влязохме в някакъв подземен ход. Бибош извади от джоба си восъчна свещ и я запали. Аз все повече и повече се учудвах.
— Още минутка — каза той — и пристигаме.
И наистина, почти веднага забелязах червена светлина, която осветяваше галерията. Беше мангал с въглища, а до него се беше проснало едно дете на възрастта на Бибош.
— Никой ли няма още? — попита той.
— Никой!
— Добре, ето един приятел, постарай се да му намериш обувки, има нужда.
Детето се отдалечи и почти веднага се върна с цял куп обувки. Човек можеше да си помисли, че се намира в дюкяна на някой обущар.
— Избери си! — каза Бибош. — Ако си свикнал с чорапи, не се стеснявай, ще ти дадем. Трябва само да поискаш.
Не бих могъл да кажа колко добре се почувствах, когато измъчените ми и замръзнали крака се стоплиха в хубавите вълнени чорапи и в съвършено новите обувки.
Привърших с обуването, когато пристигнаха две други деца, после трето, четвърто, после още три. Всичко девет. Бибош ме представи.
— Това е приятел, с когото се запознах в трупата — каза той. Добър авер. А вие какво направихте?
Всяко от тях изпразни джобовете си около мангала. Едно носеше шунка, друго бутилка, трето извади от джоба си малко шише със сребърен биберон.
В групата настъпи общо оживление, смях, шеги.
— Хубаво — каза Бибош, — той ще пие с него.
Всички седнаха около мангала, разбира се, не на столове, а просто на земята.
Бибош ме почете и на вечерята бях обслужван първи. От много време не бях виждал такова изобилие. Трябва дори да призная, че нито вкъщи, нито при господин дьо Биорел бях участвал в подобна гощавка. След шунката започнахме една студена щука, а след пуйката пастет от гъши дроб. Аз бях толкова гладен, че учудих всички членове на дружината.
— На добър час! — каза Бибош, обобщавайки впечатлението на другарите си. — Удоволствие е да поканиш приятели, които нагъват така.
Но храната, топлината и най-вече умората не закъсняха да ме замаят.
— На теб ти се спи — каза Бибош като видя, че очите ми се затварят. — Не се стеснявай. Съжалявам, че не мога да ти предложа ни кол, ни кравай. Но ти пак ще спиш добре, нали?
С какво можеха да ми бъдат полезни, за да си легна, колът или краваят не знаех. Не посмях и да попитам. А това несъмнено бяха особени думи, които не се употребяват в провинцията.