— Точно това й обяснявам в писмото си. Казвам й, че ако продължавам пътя си, без да й се обадя, то е, защото чувствам много добре, че ако я видя, няма да замина и ще трябва да се върна при чичо си. Има договор, а чичо ми не е от хората, които се отказват от правата си.
— Може би майка ти ще намери средство, за да не се върнеш при него.
— Ако мама се противопостави на чичо ми, тя ще трябва да плати за мен. А докато съм на парахода, той нищо не би могъл да направи нито срещу нея, нито срещу мен, когато се върна, защото един запасен моряк принадлежи на държавата, а държавата е по-силна от чичо ми. Мислил съм много за всичко това!
— Не знам, аз не разбирам всичките тия работи за държавата, но чувствам, че това, което вършиш сега, е лошо…
Съвестта ми не беше толкова непоколебима, за да слушам спокойно тези думи, които сам си бях повтарял много пъти.
— Лошо ли?
— Да, това е лошо! А ако майка ти те обвини, ако каже, че ти не я обичаш? Аз няма да мога да те защитя, защото и аз ще мисля като нея.
Крачех до Диелет, без да й отговоря. Бях смутен и разколебан, почти готов да отстъпя, обаче се овладях.
— Бил ли съм лош с теб? — попитах аз.
— Не, никога!
— Вярваш ли, че мога да бъда такъв за другите?
Тя ме погледна.
— Отговори!
— Не!
— Мислиш ли, че не обичам мама? Вярваш ли, че искам да й причиня страдание?
Тя се надяваше, че е победила, но видя, че се защитавам, и не отговори.
Тогава аз продължих:
— Е, добре, ако си ми малко признателна, ако вярваш, че не съм лош, не ми говори вече така. Ти може би ще ме убедиш да остана и това ще бъде лошо за всички ни.
Тя не прибави повече нито дума и продължихме да вървим един до друг в мълчание, и двамата развълнувани и смутени.
Избрал бях един път през степта, където бях почти сигурен, че няма да срещнем никого. Така стигнахме до рова, който служеше за граница на нашия двор. Камбаната бе известила края на неделната служба. Навярно майка ми се беше вече прибрала.
— Ето, там е! — казах на Диелет като й показвах над стръковете жълтуга къщата, в която бях живял така щастлив и обичан.
Тя почувства вълнението ми по трепета на гласа ми.
— Ромен!
Но аз се престорих, че не разбирам колко настоятелна молба имаше в тази единствена дума.
— Ще слезеш — казах й бързо, — влизайки, ще подадеш писмото на мама и ще й кажеш: „Ето, това писмо е от сина ви!“. Ще видиш, че след като го прочете, тя няма да те отблъсне. След шест месеца аз ще се върна. Ще ви пиша от Хавър. Сбогом!
Исках да избягам, но тя се спусна към мен.
— Не ме задържай, остави ме, виждаш добре, че ме разплака!
Тя отпусна ръце.
— Не искаш ли поне да я целуна вместо теб?
Бях направил вече няколко крачки назад, приближих се отново и като обгърнах с ръка шията й, я целунах. Усетих сълзите й да се стичат по бузите ми.
Ако не побегнех, сигурно вече нямаше да тръгна. Отскубнах се и започнах да тичам, без да се обръщам назад.
На края на пътя обаче се спрях и пропълзях назад, за да се скрия в жълтугите. Диелет прекоси двора и влезе.
Дълго време остана вътре. Аз не виждах и не чувах нищо. Тревогата ме задушаваше. Ако мама не беше вече там, ако беше… като майката на Диелет…
В мига, когато тази нещастна мисъл ми мина през ума, Диелет се появи на прага, а почти веднага след нея и мама.
Беше жива. Диелет стоеше до нея и се държаха за ръцете. И двете бяха със зачервени очи. Спуснах се надолу по рова. Три часа след това се качих под гюрука на дилижанса и за два дни, през Каен и Онфльор, пристигнах в Хавър. В джоба ми имаше още седем франка.
XIII
Винаги съм мислил, че щом се представя на борда на някой кораб, веднага ще ме приемат.
Едва стигнал на пристанището, тръгнах бавно по кейовете, за да направя избора си. В първия док видях четири или пет парахода, но това не беше работа за мен. Във втория имаше големи американски кораби. От тях разтоварваха бали памук, които натрупваха като планини върху кея. И това не беше за мен. Аз исках френски кораб.
Обикаляйки търговския док, просто се захласнах. Там имаше кораби от всички страни на света — големи и малки, цяла гора от мачти, украсени с различни знамена. Това ми се видя по-хубаво и от Париж.
Имаше кораби, излъчващи мирис на захар, който пълнеше устата ми със слюнка. Други ухаеха на пипер и канела. Навсякъде бързаха да товарят или разтоварват. Митничарите гледаха как се търкалят балите с кафе и слушаха с тъжен вид моряшките песни.
Между всичките кораби един веднага привлече вниманието ми. Беше малък, с три мачти, боядисан в бяло и с небесносин ръб. На главния му стожер бе окачена табела, на която се четеше: