„С товар на Пернамбуко и Байа, «Утринна звезда», под командата на капитан фригар, ще тръгне незабавно“.
Как да не направиш едно хубаво пътешествие на такъв бяло-син кораб? Пернамбуко и Байа — има ли в географията по-съблазнителни имена?
Качих се на борда. Екипажът и пристанищните работници бяха заети с товаренето. В широко отворения трюм спускаха тежки сандъци, които се люлееха на края на веригите. Отначало никой не ми обърна внимание, но тъй като аз упорито стоях на мястото си, без да посмея да се приближа много до господина, който записваше касите, минаващи пред него, и който ми приличаше на капитан, той най-после ме забеляза.
— Махни се оттам! — извика ми той.
— Господине, бих искал да ви говоря.
И му отправих своята молба да бъда приет като юнга на борда на „Утринна звезда“.
Той дори не ми отговори и се задоволи да ми покаже с ръка моста, по който бях дошъл.
— Но, господине…
Той вдигна ръка и аз не настоях повече. Излязох много засрамен и да си кажа истината, много обезпокоен.
Дали пък няма да ме искат?
Не бях от тези, които се обезсърчават лесно. Отидох малко по-нататък. Несъмнено „Утринна звезда“ беше много хубав за мен. Този път избрах един чер и мръсен бриг, който товареше за Тампико и който се наричаше „Змиорка“. Отговориха ми просто, че нямат нужда от никого. На трети един кораб, вместо да се отнеса към капитана, обърнах се към някакъв моряк. Като изложих молбата си, той вдигна рамене и всичко, което можах да изкопча от него, беше, че съм малко смешно човече. Накрая капитанът на едно корабче, заминаващо за бреговете на Африка, чието лице съвсем не вдъхваше доверие, пожела да ме приеме. Но когато научи, че нямам баща, който да подпише моя договор, че не съм записан в морската служба, че нямам сак за дрехите си и че изобщо нямам дрехи, подкани ме да сляза колкото се може по-бързо, за да не опитам ритника на ботушите му.
Работата ставаше неприятна и започвах да се чувствам неудобно. Трябваше ли да се върна в Порт Дийо? Ако можех да мисля само за мама и за Диелет, тази необходимост би се превърнала в радост. Но чичо ми и задължението, което ме обвързваше с него… можех ли да забравя всичко това? И аз продължих да търся.
Обикаляйки доковете, бях стигнал до вълнолома. Морето започваше да приижда и вече някои малки рибарски лодки излизаха на открито. Наблюдавах влизането и излизането на корабите. От дълго време не бях присъствал на тази гледка и движението на прилива, прекрасният хоризонт, който погледът ми обгръщаше, идването и отиването на корабите от Каси, от Руан и от Онфльор, големите кораби за далечни плавания, които вдигаха котва, сбогуванията, размаханите кърпички на пътниците, виковете на моряците и скърцането на макарите, цялата смесица от платна в пристанището — от брега до крайната извивка на морето — ме накараха да забравя грижите си.
Вече повече от два часа стоях, опрял лакти на парапета, когато усетих, че някой ме дръпна за косата. Обърнах се изненадан и се намерих срещу един от музикантите в трупата на Лаполад — Херман.
— В Хавър ли е Лаполад?
Зададох този въпрос с такъв изплашен вид, че на Херман му бе потребно повече от минута, за да ми отговори — така се беше разсмял. Като дойде на себе си, той ми каза, че също напуснал Лаполад, за да отиде при един от братята си, който живеел в република Еквадор. Що се отнасяло до Лаполад, да не съм се страхувал. Той получил голямо наследство и продал менажерията си, или по-скоро останките от менажерията, защото петнадесет дни след нашето бягство Мутон, бедният Мутон, умрял от глад и мъка. След заминаването на Диелет той станал съвсем мрачен, страшен и упорито отказвал всякаква храна. Изглежда, бил гладен само за Лаполад, върху когото се нахвърлял с ярост винаги щом го видел. Но тъй като Лаполад не се решил да спаси живота на лъва си за сметка на своя, нещастният Мутон свършил, смазан от своята слабост, жертва на привързаността и верността си към Диелет. Херман ме попита дали най-после съм станал моряк и аз му разказах за трудностите, които ми се изпречваха. Той беше прекарал доста време в цирка и имаше находчив ум.
— Ако искаш — каза Херман, — ще ида да те пазаря като мой брат.
А дрехи? Това осуетяваше предложението му. Херман не беше по-богат от мен. Неговото пътуване предварително беше платено от брат му до Гиакил, а ние двамата не можехме да дадем толкова, дори ако съберяхме всичките негови и мои пари.
Трябваше да се откажем от тази мисъл. За да ме утеши, той ме заведе да вечерям с него, а след вечерята и на театър, за който един негов съотечественик музикант в оркестъра ни даде две места. Като първа пиеса играеха комедията със заглавие „Открита война“, в която донасяха на сцената едно от действащите лица в сандък.