— Ето твоята работа — каза Херман. — През почивката ще ти обясня какво ми хрумна.
Идеята му беше да купи един голям сандък, аз да се скрия вътре един час преди заминаването и той да го занесе на борда, добре затворен и завързан. Когато излезем в открито море, ще го отвори и капитанът при невъзможността да ме свали на суша, а още по-малко да ме хвърли в морето, ще бъде принуден да ме остави. Веднъж тръгнал, ще трябва сам да намеря начин да ме приемат на работа.
Това беше безумно, но в него имаше нещо авантюристично, което ме съблазни.
На другия ден ние посетихме всичките оказионни магазини на града и намерихме за десет франка един голям сандък, обкован с железни обръчи, който беше точно за моя ръст — сякаш ми беше правен по мярка. Херман го занесе у дома си, където беше подслонил и мен, и проби в него много дупки, за да мога да дишам. Аз се наместих вътре, той го затвори и останах така два часа. Чувствах се съвсем удобно. Можех да движа ръцете и краката си, да се обръщам на страна и на гръб, а когато искам — да сменя и положението си.
Корабът, с който щеше да пътува Херман, тръгваше на другия ден в два часа следобед. Употребих това време, за да разгледам кораба, който се казваше „Ориноко“, и да напиша дълго писмо на мама, за да й съобщя, че най-после тръгвах по море, и за да й поискам прошка, загдето действах против волята й, като се надявах, че така ще бъде по-добре за всички ни. Към това писмо прибавих друго, за Диелет, в което й разказвах всичко, което бях научил от Херман, и й поръчах да бъде нежна към мама.
Два часа преди прилива, точно по пладне, Херман ме накара да вляза в сандъка и подавайки ми парче хляб, каза със смях:
— До утре. Ако огладнееш много, можеш да ядеш.
Трябваше да остана двадесет часа в тази кутия, защото разсъдихме, че ако се покажех много рано, в околността на Хавър, капитанът можеше да ме качи на някоя рибарска лодка или на някой кораб пилот, докато в открито море тази опасност беше много по-малка. Вече дълги дни южният вятър духаше доста силно. За двадесет часа ние трябваше да бъдем оттатък Шербург, насред Ламанша.
Отвътре бяхме заковали две кожени дръжки и аз се улових за тях, за да не бъда много силно подхвърлян при пренасянето. Херман заключи двете брави, уви многократно въжето около сандъка и ме качи на гърба си. Смееше се така силно, че аз се друсах като на кон.
Това веселие беше прекъснато изведнъж с пристигането ни на борда на „Ориноко“.
— Какво е това, което носите? — извика капитанът.
— Куфарът ми.
— Много е късно. Отделението за багаж е затворено.
Точно на това разчитахме и ние. Ако то беше отворено, щяха да ме свалят на дъното на кораба, да натрупат други сандъци върху моя и да остана там чак до Гиакил. Сега щяха да ме оставят на палубата или в кабината на Херман.
Но нещата не се уредиха така лесно. Дълго време капитанът отказваше да приеме сандъка и аз вече мислех, че ще ме върнат на сушата. Най-после ме свалиха в долния етаж на кораба заедно с други сандъци, донесени в последния час.
— Ще ги наместим по пътя — каза един моряк.
По пътя, това нямаше значение. Надявах се, че не ще остана дълго в сандъка.
Скоро чух как въжетата падаха във водата. В същото време завъртяха макарите и над главата ми останаха отмерените стъпки на моряците, които извеждаха кораба вън от дока.
Чрез шумовете аз можех да следя маневрирането от сандъка, както ако гледах с очите си на палубата.
Когато чух шум от движение на коли и неясни гласове, разбрах, че сме вече в шлюза. За няколко минути корабът остана неподвижен, после усетих как бавно бе повлечен напред — това беше влекачът, дошъл да го поеме. По лекото клатушкане, което ме наклони назад, разбрах, че бяхме стигнали входа на пристанището. А щом клатенето стана по-чувствително, знаех, че се намираме между вълноломите. После макарите изскърцаха — това значеше, че вдигаха платната. Корабът се наклони на една страна, въжето за теглене падна във водата, кърмилото изпъшка, навлизахме в откритото море.
И тъй, свърши се! Моряшкият ми живот започваше! Този толкова желан миг, изкупен с цената на толкова мъки, който трябваше, както вярвах, да ми достави много голяма радост, ме остави тъжен и неспокоен. Вярно е, че положението, в което се намирах, не даваше основания за радост.
Може би, ако бях на палубата заедно с моряците, зает с маневрирането, виждащ пред себе си откритото море, а назад сушата и пристанището, щях с радост да се хвърля към неизвестното. Но затворен между четирите дъски на сандъка, аз не можех да прогоня обхващащото ме чувство на ужас.