Три или четири почуквания върху сандъка ме отвлякоха от тъжните размисли. Но тъй като никой не ме повика, не посмях да отговоря от страх да не е някой моряк. Когато чукането се повтори така, щото да разбера, че това е Херман, аз също почуках с ножа си.
Тези почуквания усмириха безпокойството ми.
Най-после, не бях забравен, трябваше само да прекарам няколко часа в този сандък. Когато излезех от него, щях да се намирам в открито море и светът щеше да бъде мой.
Вятърът духаше силно. Корабът, който вървеше пряко вълните, се люлееше целият. Свикнал от малък да ходя на риболов и да се клатя в закотвените лодки, аз никога не бях страдал от морска болест. Мислех се недосегаем за това неразположение и бях много неприятно изненадан, когато скоро се почувствах зле.
Първоначално помислих, че прилошаването ми се дължи на трудността, която изпитвах при дишане, защото въпреки дупките, които предвидливо бяхме пробили в дъските, въздухът трудно проникваше в сандъка и излизаше още по-трудно, така че вътре беше станало много топло. Причината на прилошаването ми обаче скоро се изясни. Замайването и непреодолимото виене на свят, което изпитвах, когато корабът се клатеше надлъж, ми отнеха всяко съмнение.
Това живо ме обезпокои, защото бях виждал как хора, обхванати от това глупаво заболяване, реват като животни. Ако и аз стигнех дотам и някой моряк ме чуеше, минавайки покрай сандъка през време на такава криза?
Често бях слушал да казват, че най-доброто лекарство против морската болест било сънят. Тъй като това беше единственото средство на мое разположение, зарових глава между ръцете си и с всички сили се помъчих да заспя. Дълго време не успявах — леглото ми никак не беше меко. Ако бях имал предвидливостта да снабдя затвора си с малко слама! Сърцето ми следваше движенията на кораба, като се повдигаше и пропадаше заедно с него. Но най-накрая дрямката ме обхвана.
Колко време съм спал, не знам, защото светлината не проникваше в моята кутия и аз бях потопен в пълна тъмнина, която не ми позволяваше да разбера ден ли е или нощ. Само по мълчанието, което цареше на кораба, разбирах, че по-скоро трябва да е нощ. Чувах единствено равномерната стъпка на дежурните върху палубата и от време на време скърцането на кормилото. Клатенето се беше увеличило. Въжетата пращяха, корабните принадлежности свиреха и бучаха, големи вълни удряха тежко стените на кораба, а всичко това показваше, че вятърът се беше усилил.
Дали защото нощният хлад направи въздуха в сандъка по-годен за дишане, или понеже бях свикнал с клатенето, не чувствах вече морската болест и скоро заспах отново, люлян от тази тежка музика, която ме връщаше мислено в моята малка стаичка в бащината ми къща през нощите на големите бури.
Втория път се събудих от ужасен трясък. Чух скърцане, като че ли целият кораб се раздираше, после сгромолясване върху палубата, сякаш всички мачти изцяло рухнаха. Машинните въжета се късаха с шум, подобен на гърмеж, а мачтите пращяха.
— Стоп! — извика един глас на английски.
— Всички на палубата! — извика друг глас на френски.
Сред цялата бъркотия от викове и шум се разнесе пресипнало бучене, което веднага разпознах. Това беше съскането на парата. Вероятно бяхме засегнати от някой английски параход, който се бе блъснал в нас, и нашият кораб сега полягаше настрани, защото се търкулнах срещу една от стените на сандъка.
Преди да се съвзема от това слисване, бученето на парата престана, чу се ново пращене и на нашия борд се вдигна ужасна врява. Почти веднага корабът ни се изправи. Дали английският параход потъна, или пък се беше отдалечил?
Започнах да надавам отчаяни викове, за да повикам някой от екипажа, който да ме освободи. После се ослушах. Неясни гласове и бързи стъпки идваха и отиваха на всички страни върху палубата. Вълните със сила се разбиваха у кораба, а вятърът бучеше и се превръщаше в буря.
Питах се дали ще потънем? В тази кутия ли щеше да ме остави Херман? Не бих могъл да опиша какво ужасно чувство на мъка стегна сърцето ми. Кръвта ми се смръзна, ръцете ми се изпотиха, като че бяха потопени във вода. Инстинктивно поисках да се изправя и главата ми се удари в капака на сандъка. Застанах на колене, за да мога да бутам с всички сили, но двете ключалки бяха здрави, а капакът, който беше слепен и сглобен с напречни дъски от дъб, дори не помръдна. Отново примрях от страх и ужас.
След няколко мига пак започнах да викам и да зова Херман, но на палубата се вдигна такъв голям шум, че не можех да чуя дори собствения си глас. Сечаха мачтите.
Защо Херман не идваше да ме избави? Какво правеше той?