В същото време, докато едни свличаха мачтите, а други работеха на помпите, аз чувах равномерното тиктакане на махалото.
Потъвахме. Започнах да блъскам отчаяно капака, но той не се разклати и аз паднах смазан от собственото си безсилие, полудял от яд и ужас.
— Херман! Херман!
Над главата ми, сиреч на палубата, се чуваха все същите гласове, но нищо не долавях от страната, където бях затворен. Гласът ми се губеше в сандъка. Дори да се чуваше някакъв звук навън, той биваше заглушен и отнесен от мощното бучене на бурята.
Дали Херман не беше паднал в морето? Дали не го беше отвлякла някоя вълна? Или някоя мачта го беше премазала? Може би, обзет изцяло от мисълта за собственото си спасение, той не мислеше за моето? Това значеше да умра, удавен в тази кутия, където дори помощ не можех да очаквам.
Да чакаш смело смъртта и да я гледаш в лицето не е нещо невъзможно дори за дете. Когато човек е свободен, поне би могъл да се защитава, а борбата ще го крепи. Но затворен между четири дъски, както бях аз, едва може да се повдигне и да диша! Това ми изглеждаше едновременно жалко и чудовищно!
С гняв се хвърлих срещу стените на моя затвор, но те бяха здрави и дори не се огънаха. Поисках да извикам отново, но от засъхналото ми гърло не излезе дори звук. Не знам как един мъж би понесъл подобно положение. Аз бях само дете и припаднах.
Когато дойдох на себе си, след колко време не знам, имах странно усещане. Стори ми се, че съм мъртъв, на дъното на водата, клатен от вълните. Но шумовете на палубата ми припомниха действителността. Още помпаха и аз чувах от време на време странното клокочене на водата. Вятърът виеше в кораба, а вълните го връхлитаха с глухи удари, които го разтърсваха. Той се клатеше така ужасно, че аз се блъсках ту в дясната, ту в лявата страна на моя сандък. Отново започнах да викам, като спирах от време на време, за да се ослушвам. Но чувах само оглушителния шум на бурята.
Чувствах, че се задушавам, и разхлабих дрехите си. Когато свалях жилетката си, едната ми ръка се натъкна на ножа. Бях го забравил. Беше здрав селски нож с рогова дръжка, със силно и наточено острие.
След като никой не ми идеше на помощ, трябваше да си помогна сам.
Отворих го и се нахвърлих върху една от ключалките на сандъка, не за да я изкъртя, защото така само бих счупил ножа, а за да изрежа дървото около нея. Това дърво беше буково, изсушено от двадесет или тридесетгодишна служба, и твърдо като желязо, така че острието с мъка го дълбаеше.
Вложих толкова жар в тази работа, че целият потънах в пот. Ножът се плъзгаше в пръстите ми и често бивах принуден да бърша ръцете си.
Никак не напредвах, защото люлеенето ме караше непрекъснато да го изпускам. Веднага щом натиснех по-силно, бивах отхвърлян към противоположната стена.
Най-после ключалката се разклати и аз реших, че с едно разтърсване ще мога да я откъртя съвсем. Тогава се хвърлих върху втората. Острието така се беше сгорещило, че разхлаждайки върха му с устата си, изгорих езика си.
Вече не помпаха, но движението по палубата не беше престанало, а стъпките бяха по-бързи. Явно беше, че се работи усилено. Но за какво? Вече не можех да отгатна.
Чуваше се глухо търкаляне, като че ли влачеха нещо много тежко, нещо като голям сандък или лодка. Защо? Какво значеше всичко това? Нямах време нито да мисля, нито да слушам, заработих отново.
Ножът ми вече почти не режеше и аз още по-мъчно дълбаех дървото около втората ключалка. Употребих всичките си сили и устрем, но от време на време ръката ми се вдървяваше, кръстът ме болеше от притесненото положение, в което стоях, и бях принуден за малко да спра.
Тогава чух бученето на урагана, ударите на вълните, стенанието на кораба, който скърцаше.
Навярно работата ми бе продължила повече от половин час. Но колко дълъг е бил той за мен, вие дори не можете да си представите. Най-после и втората ключалка бе разклатена както първата.
Застанах на колене и като се опрях на ръцете си, напънах капака с гърба си и с всичките си сили се опитах да го отворя. Двете ключалки се откъртиха, но капакът ни най-малко не се отвори.
Забравил бях, че от всички страни той беше здраво свързан с едно въже.
Сега трябваше да отрежа въжето. Отначало помислих, че това ще стане лесно, ала се мамех, защото макар малко да се повдигаше, той не излизаше от дълбея и аз трябваше да преодолея и него, за да стигна въжето. Чакаше ме нова работа.
Не се отчаях и започнах веднага. За щастие сега режех по жилката на дървото. Най-после стигнах до въжетата, отрязах ги и бях свободен.
Бутнах чевръсто капака, той се повдигна малко и падна обратно. Бутнах по-силно, но той не се отвори повече. Какво можеше още да го държи?