Изпитах такава жестока мъка, че се строполих като смазан на дъното на сандъка.
Но аз бях направил вече много и не можех да се откажа от борбата. Капакът се отваряше достатъчно, за да ми позволи да мушна ръката си. От тази височина нататък обаче нищо вече не можеше да го помръдне. Проврях ръката си през отвора и опипах наоколо, защото беше тъмно и виждах само някакво слабо, почти неосезаемо блещукане.
Така, опипвайки околовръст, разбрах с какво препятствие имах работа. Това беше голям, огромен сандък! Поставен върху друг, той покриваше наполовина моя и без да се опира изцяло отгоре му, не позволяваше на капака да се движи. Опитах се да го бутна, но той беше толкова тежък, че дори не се поклати. Впрочем в положението, в което се намирах, аз нямах никаква сила. Ръката ми, така да се каже, не можеше да се протегне. Да се мъча да го повдигна или само да го преместя, беше лудост.
Бях си дал толкова труд, за да стигна само дотук. Нима не можеше да се направи още нещо? Треперех от мъка и нетърпение. Струваше ми се, че кръвта кипи в главата ми като в пещ.
Може би сандъкът бе задушавал гласа ми и сега, когато можех да го отворя наполовина, щяха да ме чуят?
Нададох отчаяни викове. После се ослушах. На палубата имаше голям тропот, после ми се стори, че нещо падна във водата. Щом ги чувах аз, трябваше да ме чуят и те. Започнах отново да викам. После пак се ослушах, но вече нямаше нито търкаляне, нито шум от стъпки — нищо, освен бученето на вятъра. И странно, стори ми се, че виковете идеха сега откъм морето, срещу стената, на която бе опрян моят сандък.
Положително не ме чуваха. Реших да махна пантите на капака. Ако успеех, нямаше да има нужда да отварям, а само да хлъзна капака и щях да бъда свободен.
Започнах да работя с още по-голяма бързина. Това мълчание ме ужасяваше безкрайно. Дали морето не беше отнесло екипажа? Това беше възможно, защото силата на люлеенето и виенето на вятъра ми показваха, че бурята бушуваше с пълна сила.
Пантите бяха по-слаби от ключалките и нямаше нужда да изрязвам дървото. Ако бях почнал от тях, те бяха само заковани. С върха на ножа си успях да откача едната и след като направих това, разклащайки силно капака, изкъртих пироните на другата.
Бутнах капака и той свободно се хлъзна. Изскочих вън от ужасния си затвор. Каква радост почувствах от това, че можех свободно да се движа! Да умреш в ковчег, значеше да умреш десет пъти!
Този относителен успех почти ми беше възвърнал надеждата. Но, уви, не бяха свършили моите изпитания! Воден от струйка светлина, аз се отправих пипнешком към стълбата. Капакът беше спуснат, но за щастие не и залостен. Бутнах го и се намерих на палубата. Едва започваше да се разсъмва, но очите ми бяха свикнали на тъмнина в сандъка. Обгърнах с поглед палубата: никой. Корабът беше напуснат от екипажа. Скочих на юта и гледайки в далечината, забелязах под бледите лъчи на утрото една черна точка в морето. Това беше голямата лодка.
Извиках колкото можех по-силно, но тя беше твърде далеч, а бурята твърде силна, за да може да бъде чут моят слаб глас.
Бях сам на този изоставен, разглобен и потъващ сред морето кораб. И все пак мъката ми в този нещастен сандък беше такава, че тук се почувствах по-малко ужасен.
Разглеждайки наоколо си, видях, че „Ориноко“ беше ударен отстрани, в средата на кормилото, и по някакво чудо не се бе разцепил на две. Английският параход ни беше блъснал косо. При този удар той беше скъсал въжетата на голямата и на кормилната мачта и тъй като нямаше вече какво да ги крепи под вятъра, който надуваше платната, те се бяха счупили като кибритени клечки. Непокътната оставаше само половината на предния стожер и предната хоризонтална мачта. От платната стоеше едничко триъгълното, а горното четвъртито платно се беше накъсало на парцали.
Денят настъпваше. Откъм изток очертанията на облаците осветяваха бледи, бегли, менящи се като светкавица светлини, които бързо се губеха в черното небе. Докъдето стигаше погледът, морето беше бяло от пяна и под тази бледа светлина имаше страшен вид. Вятърът, който се превръщаше в буря, сплескваше вълните.
Ако екипажът беше напуснал кораба, това значеше, че той се намира в опасност. Не бяха необходими дълги размисли, за да се разбере това.
Оставен на прищявката на вятъра и на вълните, без кормило и без платна, той се люлееше ужасно и водната стихия го блъскаше така, сякаш всеки миг щеше да го потопи. За да стоя прав на палубата, аз трябваше да се държа някъде и вече толкова се намокрих, като че бях падал във вода.
Поисках да разбера какви бяха точно повредите от сблъскването. Покатерих се и видях, че цялата страна на кораба беше разкъсана. Дали тази цепнатина слизаше и под линията на потопяването, ми беше невъзможно да разбера. Питах се колко вода има на дъното, но не можах да узная повече, защото не можех да си послужа с помпите. Те бяха много тежки за мен.