Намерих всичко, което можех да пожелая: хляб, студено месо, вино. Грабнах това, което ми попадна под ръката, и бързо се изкачих обратно.
Бях на две крачки от смъртта, обаче се храних с апетит. Кучето тичаше подир залъците, които му хвърлях. Бяхме вече свързани и не се чувствах сам. Когато се нахранихме, то легна в краката ми и остана до мен. Гледаше ме с такива добри очи, че го целунах.
Минавайки през кабината на капитана, бях видял върху една маса няколко пистолета. Отидох да ги потърся — ако видех кораб, щяха да ми послужат, за да привлека вниманието му.
Денят изтече, без да се появи платно. Морето беше вече само леко развълнувано и вятърът почти не се чувстваше. „Ориноко“ се държеше добре и цепнатината трябва да се беше запушила. Затова посрещнах без много страх настъпването на нощта. Струваше ми се, че не бяхме много далеч от брега, и се надявах да забележа в тъмнината някой фар. Тогава оставаше само да насоча към него кораба и щях да бъда спасен.
Настана нощ. Надеждата ми не се осъществи. Постепенно високо на небето се запалиха звездите, фар не забелязах. Заедно с пистолетите бях взел от кабината на капитана куп дрехи. От тях си направих топла постеля, настаних се отгоре й и реших да не затварям очи цялата нощ, за да наблюдавам хоризонта.
Останах дълго време така, с поглед, загубен в тъмнината, която напразно се мъчех да пробия. Легнал до мен, Тюрк заспа. Вятърът утихна, корабът се поклащаше равномерно, но в това нямаше нищо обезпокоително. Към десет или единадесет часа луната изгря и откри наоколо ми спокойно море, което се плискаше леко, отразявайки светлината като огледало. Несъзнателно спокойствието ме обгърна. Хъркането на кучето ме унесе и въпреки усилията ми да стоя буден, заспах.
Но това спокойствие не беше край на лошото време. На разсъмване ме събуди хладината на вятъра. Облаците се спуснаха, а морето започваше да се бунтува.
Вятърът бързо се усили. Отидох да видя компаса. Показваше, че е от северозапад. Нагласих кормилото на попътен вятър, защото като не знаех къде съм, струваше ми се, че това е добра посока, за да стигна брега на Нормандия или Бретан.
За по-малко от един час морето стана така бурно, както беше предния ден, и започна да залива борда на „Ориноко“, който мъчно се повдигаше срещу вълните, или по-скоро съвсем не се повдигаше, така че те метяха палубата от единия край до другия.
Под силния вятър, вече видимо разклатена, предната мачта скърцаше със странни звуци. Мачтовите и корабните въжета бяха разхлабени и при всяка нова вълна се плашех, че ще ги видя да падат… Тогава щеше да бъде страшно и „Ориноко“ щеше да потъне.
Не изпусках мачтата от очи, когато ми се стори, че забелязах пред себе си някаква тъмна ивица, която продължаваше надалеч. Спуснах се към въжето въпреки опасността. Беше суша!!!
Изтичах на кормилото и поставих ръчката право на тази линия. Нозете ми трепереха, а от голямата радост очите ми се изпълниха със сълзи. Спасен! Бях ли спасен?
Твърде скоро линията се очерта съвсем ясно. Щеше ли да стигне „Ориноко“ до нея? Щеше ли да издържи мачтата?
Прекарах цял час в мъчително безпокойство, защото силата на вятъра непрекъснато нарастваше и мачтата се тресеше със скърцания, които свиваха сърцето ми. Сгушен до мен, Тюрк не ме изпускаше из очи. Като че ли търсеше да прочете нещо в погледа ми. Брегът, към който отиваше корабът, беше нисък. На известно разстояние от морето той се издигаше в мек наклон и ставаше хълмист. Не виждах нито селища, нито пристанище.
Надеждата ми, вие го разбирате добре, съвсем не беше да вляза с „Ориноко“ в някое пристанище, дори ако пред мен се намереше такова. Това беше задача свръх моите сили и дори мисля, че би била свръхсилите на истински моряци с кораб в подобно състояние. Аз исках само да заседна и да се спася с плуване.
Но щеше ли да ми се удаде да стигна брега? Дали той не беше защитен от подводни скали, които не допускат приближаването на кораб?
В това ужасно съмнение разглобих сала, който бях стъкмил вечерта, на съставните му части и ги поставих около мен, така че да намеря поне една под ръка, ако корабът потънеше. После се съблякох, като оставих панталоните си, и зачаках.
Брегът се виждаше ясно с всичките му подробности и аз много добре съзирах как в него вълните са разбиват и образуват дълга пенеста верига. Имаше отлив.
Още четвърт час, още десет минути, още пет и съдбата ми щеше да се реши. О, майко! О, Диелет!