Като извадиха от прихода разноските по представлението (а директорът едва ли се беше ограничавал, пресмятайки ги), то ми донесе двеста франка. Пиесата се игра още осем пъти и всеки път ми носеше по пет франка. Така събрах общата сума от двеста и четиридесет франка, ще рече цяло състояние.
Реших да употребя голяма част от тях, за да си купя екип, защото страстта ми към морето и ужасът от чичо ми бяха издържали на всичко. Изоставен на „Ориноко“, люлян от бурята, изхвърлен на брега, ще рече почти обречен на смърт, неведнъж изпадах, признавам си, в тъжни размисли и съдбата на онези, които си живееха спокойно под собствения покрив, ми изглеждаше тогава по-завидна от тази на моряка. Но стъпил отново на краката си, страховете ми се изпариха така, както водата, намокрила дрехите ми, се изпаряваше с първия слънчев лъч. И когато пристигнах в Хавър, отново мислех само за това как да намеря кораб, на който да ме вземат като юнга.
Наемодателят на „Ориноко“ беше уредил да ме приемат на един друг от неговите кораби — „Амазонка“ — и тези пари тъкмо ми стигаха да си купя необходимите за пътуването неща.
Вие си спомняте навярно, че при срещата ми с нещастния Херман той ме заведе да спя у него. Това „у него“ беше малка тъмна стаичка в дъното на един двор при кея на Казармите. Върнах се отново там. Хазайката се съгласи да ми я даде под наем като ме предупреди, че няма да може да ми готви, защото била болна. Но това не ме тревожеше, защото въпросът за храната беше за мен второстепенен и дори не съществуваше, когато бях обезпечен с парче хляб.
Хазайката беше прекрасна жена. Макар че едва се движеше, тя ми правеше всякакъв вид услуги и добрини, които ми напомняха за родната къща. Вдовица, още млада, тя имаше син, с две години по-голям от мен, който беше по море. Бил заминал преди осем месеца за Индия и връщането на кораба му „Нистрия“ се очакваше всеки ден.
Между нея и майка ми нямаше само далечното сходство на положението им: и тя като мама ненавиждаше морето. Мъжът й умрял от жълта треска далеч от нея, в Сан Доминго, и тя ужасно се измъчваше от това, че синът й беше пожелал да тръгне по море. Единствена утеха й беше надеждата, че това първо пътуване, което се оказало много мъчително на отиване, щеше да го отвърне от занаята и че той щеше да се завърне, решен да остане на сушата.
С какво нетърпение го очакваше тя! Всеки път, когато се връщах от вълнолома, където прекарвах почти целия ден, тя искаше да знае какво е времето, какъв е вятърът, дали са пристигнали много кораби.
Пътуването до Индия е много дълго, несигурно, пълно с изненади и „Нистрия“ можеше да пристигне днес, утре, след петнадесет дни, след месец, както и всеки друг ден.
Бях живял у тях малко повече от седмица, когато болестта й обезпокоително се влоши. Съседките, които идваха да я навестяват и да се погрижат за нея, ми казаха, че се намирала в опасност и че лекарят не поемал повече отговорност. Действително тя отслабваше все повече и повече, беше много бледа, почти без глас и когато влизах в стаята й, за да й кажа какво е морето, и я погледнех в леглото, изпитвах нещо като чувство на страх.
След бурята, която преживяхме и която погуби „Ориноко“, времето се беше оправило. Морето беше тихо, както през най-хубавите дни на лятото. Цареше пълно затишие, необичайно за това годишно време.
Безветрието я отчайваше и всеки път, когато, влизайки, повтарях това, което й бях съобщил предния ден:
— Няма вятър — или — слаб ветрец от изток.
Тя поклащаше лекичко глава и казваше:
— Господ ми се сърди. Ще умра, без да го прегърна.
Тогава съседките или приятелките, които бяха там, й се скарваха, че мисли за смъртта, и се опитваха да я успокоят с всевъзможните лъжи, които се измислят за опасно болните. Но те не я убеждаваха и тя непрекъснато повтаряше:
— Няма съмнение, не ще го видя вече!
Очите й се изпълваха със сълзи, от което се доплакваше и на другите. Аз не си давах добре сметка за състоянието й, но от това, което чувах да се говори, разбрах, че то беше безнадеждно, и не смеех да вляза, преди предварително да съм попитал как е тя.
Една сутрин, беше вторник, бях ходил да видя пристигането на корабите и се връщах да закуся. Стигайки преди съседката, от която обикновено се осведомявах за нея, тя ми направи знак да вляза.
— Лекарят дойде.