— Е, и?
— Каза, че няма да изкара деня.
Не смеех да се кача по стълбите, но най-после се реших и си свалих обувките, за да не вдигам шум. Но когато минавах пред вратата й, тя позна стъпките ми.
— Ромен! — извика ме слаб глас.
Влязох. Една от сестрите й, която не я напускаше, беше до нея. Тя ми посочи къде да седна, но болната ме повика до леглото си, погледна ме безмълвно и аз я разбрах.
— Все същото време.
— Няма ли вятър?
— Не!
— Кои кораби?
— Риболовни лодки, корабите от Сена и параходът от Лисабон.
Едва бях изрекъл тези думи, когато вратата живо се отвори и влезе мъжът на сестра й, който работеше на пристанището. Изглеждаше развълнуван.
— Параходът от Лисабон пристигна — каза той.
— Да, Ромен току-що ни съобщи.
Тя каза това небрежно, но същевременно очите й срещнаха очите на зет й и видя, че в тях имаше нещо необичайно.
— Божичко! — извика болната.
— Е, да, има новина. Срещнали кораба „Нистрия“ при остров Сен. На борда всичко било добре.
Тя лежеше простряна на леглото си, така бледа и слаба, че човек можеше да я помисли почти умряла. После се повдигна на ръката си.
— Боже мой! Боже мой! — каза тя и очите й се оживиха. Кръв обагри лицето й.
Пожела да й бъде обяснено колко време беше необходимо на кораба „Нистрия“ да дойде от остров Сен до Хавър. Това беше доста трудно: два дни при благоприятен вятър; шест до осем дни, ако вятърът не бъде благоприятен. Но параходът от Лисабон беше взел разстоянието за тридесет часа, следователно „Нистрия“ можеше да пристигне и утре.
Изпрати да потърсят лекаря.
— Трябва да живея дотогава — каза тя, — бог не ще позволи да умра, преди да съм го прегърнала.
Силите й се бяха възвърнали, а с тях разсъдъкът и енергията. Като я видя, лекарят не искаше да повярва на чудото.
Къщата й беше дом на бедни хора. Помещението, в което лежеше, служеше едновременно за кухня и за стая. Не беше чудно, че след петнадесетдневно боледуване то беше в безредие, затрупано от хиляди предмети, съдове, чаши с варени билки и стъкленици, потънали в прах. Откровено казано, нямаше кой да се грижи за болната — само няколко приятелки, съседки и сестра й, но те идваха за няколко часа и бързаха да се върнат у дома си, където ги чакаше работата им или децата.
Сега тя ни помоли да почистим малко и да подредим. Пожела също така да отворим прозореца и тъй като сестра й отказваше от страх да не се влоши положението й, тя настоя:
— За мен това няма значение, а не искам да дъха на болест, когато той пристигне.
Кога щеше да пристигне той? Времето не се променяше — все още цареше това пълно затишие, без ни най-малък ветрец, който да подкара „Нистрия“.
В търговските пристанища винаги се съобщава кои кораби са се появили в околностите. За Хавър сигналите се даваха от нос Ев, в града ги повтаряха и веднага ги обявяваха. Тя ме попита дали не бих отишъл да прочета съобщенията. Разбира се, дори на ум не ми мина да откажа и час по час аз отивах до улица „Орлеан“, където се намираше тогава бюрото на осигурителното дружество, получаващо сигналите. Но никакъв кораб не се появи при това мъртво затишие, защото всички бяха задържани на входа на Ламанша.
Хазайката ми не се обезсърчи и когато настъпи вечерта, накара ни да преместим леглото й до прозореца. На покрива на отсрещната къща имаше голям ветропоказател. Каза ни, че искала постоянно да бъде пред очите й, защото предчувствала, че вятърът ще се промени. При друг случай това би ни разсмяло, защото на синьото небе, осветено от пълнолунието, ветропоказателят се открояваше чер и неподвижен, като споен с оста.
Сестра й, която беше останала да бди над нея, ме изпрати да си легна. През нощта се събудих от шум, какъвто още не бях чувал, откакто живеех в малката стаичка. Беше нещо като скърцане. Станах; стенейки, ветропоказателят се въртеше около желязната ос. Беше вятърът.
Излязох на улицата и отидох до вълнолома. Морето започваше да шуми. Свеж вятър подухваше от север; един митничар, с когото заприказвах, ми каза, че ще се усили още и вероятно ще се обърне на запад.
Върнах се вкъщи да занеса добрата новина, защото вятър от запад значеше, че „Нистрия“ ще бъде в Хавър през деня или надвечер с прилива.
— Виждаш ли, че бях права — ми каза тя. — Уверена бях, че вятърът ще се промени. Ах, добър е господ!
Сестра й ми каза, че през нощта не спала. Стояла неподвижно, с очи, устремени във ветропоказателя, произнасяйки само едни и същи думи.
— В колко часа е приливът?
Пожела да пийне малко вода. Лекарят беше казал, че може да й се дава всичко, каквото пожелае. Едва пое една глътка, дишайки трудно и шумно — толкова беше слаба.