Выбрать главу

Историята на господин дьо Биорел беше от най-простите.

Връщайки се от остров Трюн при силен вятър, лодката му се обърнала. Той успял да възседне като кон кила и в това положение бил прибран от един тримачтов кораб, който пътувал от Хавър за Сан Франциско. Капитанът на този кораб, който беше имал човечността да пусне лодка в морето, за да го спаси, не се съгласил да се отбие в някое пристанище, за да го свали, и господин дьо Биорел, волю-неволю, се беше отправил към Калифорния. Ако не срещнели кораб, който да го върне в родината, това значело пътуване от пет до шест месеца. Такъв щастлив случай не се оказал. На нос Хорн той пуснал за нас едно писмо в кутията, която мореплавателите били устроили на остров Огнена земя, но това писмо тъй и не е стигнало до Франция. След като пристигнал в Сан Франциско, той прекосил Америка, минавайки през прериите, и се завърнал само преди два месеца.

Аз не станах моряк.

Индийският ми чичо бил умрял. Траурът бил за него. Той беше оставил голямо богатство, което замогваше всичките му наследници.

Господин дьо Биорел пожела да ме вземе отново при себе си, за да се продължи образованието ми. Що се отнася до Диелет, тя влезе в пансион. Дали се е възползвала от уроците, които е получила там, дали е станала достойна жена и добра майка, ще прецените сами, когато след малко тя се върне с децата си, с нашите две бебета, момченце и момиченце, които обичат господин дьо Биорел като свой дядо. Всеки ден те отиват да го посетят на скалата Гант.

Аз самият не мореплавателствах, но запазих страстта си към всичко, което имаше връзка с морето. От тридесетте кораба, които всяка година Порт Дийо изпраща за риболова в Нова Земя, шест ми принадлежат.

Майка ми не напусна Порт Дийо и още живее в нашата къща. На два пъти преустройвах руфа, та всичко да остане, както си беше. Картината, която виждате, представлява именно нашата къща. Тя е от Люсиен Ардел, който стана наш приятел. Всяка година той идва да прекара два месеца у нас и въпреки усилията му, не можа да намери в околността полицай, който да го арестува.

Господин дьо Биорел е все още жив. Днес той е на деветдесет и две години. Възрастта не отслаби нито здравето му, нито ума му. Високият му ръст е превит, но сърцето му се е запазило младо и добро. Дърветата, които посади, пораснаха и онази част на острова, която се намира на завет от ветровете, е кичеста като гора. На западната страна пак има черни овце, същото семейство крави и зайци. И чайките пак кръжат около скалите.

Без съмнение богатството на индийския ми чичо дойде навреме. Но не по-малко вярно е, че без господин дьо Биорел, без неговите уроци, без примера му, без грижата, която той пое за моето образование, без неговото ръководство днес аз щях да бъда само един забогатял селянин, защото не богатството създава човека.

Ако тази истина има нужда от подкрепа, животът на чичо ми Симон може да послужи за доказателство.

Наследството от брат му, прибавено към богатството, което той имаше, създаде у него треска за пари. Чувствайки се вече много богат, за да се занимава с бедните селяни, от които в ръцете му не влизаше достатъчно, той се хвърли в големи спекулации. Но там намери по-хитри от себе си и за кратко време съдружниците му го разориха така, че и след като бе продадено всичко, което притежаваше — бюрото, къщата в Дол, имението, което му струваше толкова мъки и пот, трябваха му още десетина хиляди франка, за да приключи с погасяването на дълговете си.

Точно по това време аз навършвах осемнадесетте години и ме бяха освободили от настойничество, което ми позволяваше да разполагам свободно с богатството на индийския ми чичо. Според съветите на майка ми и на господин дьо Биорел аз трябваше да помогна на чичо Симон. Но той прие зле моето предложение, та кредиторите му трябваше да бъдат обезщетени тайно, против волята му. Тогава той дотича у нас и ни направи страшна сцена. Били сме глупци, палачи на парите.

Сега чичо живее от пенсията, която му отпускаме ние. И това трябва да правим по особен начин.

В началото бе уговорено, че всяка година той ще получава известна сума. Но скоро научихме, че вместо да употребява тези пари за нуждите си, той раздавал по-голямата част в краткосрочни заеми с голяма лихва и продължавал търговията с вехтории. Сега пращаме пенсията му у едни добри хора, които му дават подслон и го хранят. Но въпреки тази мярка той намира начини да се лиши от необходимото, за да си направи удоволствието да събере няколко су: продава дори новите си дрехи, когато му дадем такива.