— Аха! Ето мъглата — каза господин дьо Биорел. — Ако не искаме да играем на сляпа баба, и то не съвсем на шега, трябва да се връщаме. Вземи мрежата.
Но облакът ни настигна почти веднага, обгърна ни и ние не виждахме вече нито брега, нито морето, което беше на петдесет стъпки зад нас.
— Морето е там — каза господин дьо Биорел, без да се разтревожи. — Трябва само да вървим право напред.
Да се върви право напред по пясъка, без нищо да ни води? Та ние имахме най-малко половин миля път, преди да стигнем до скалите!
Бяха минали не повече от десет минути, когато купчина канари препречи пътя ни.
— Това са Зелените камъни — казах аз.
— Това е Пулдю — каза господин дьо Биорел.
— Зелените камъни са, господине.
Той ме шляпна леко по бузата.
— Аха! Изглежда, че имаме малко дебела главичка — каза той.
Ако това бяха Зелените камъни, ние трябваше да минем надясно край тях и така да се приближим до Порт Дийо. Но ако беше Пулдю, трябваше да тръгнем наляво, с опасност да обърнем гръб на селото.
На светлина няма нищо по-лесно от това да се различат двете скали. Дори нощем, на лунна светлина, бих ги разпознал без колебание. Но в мъглата ние виждахме камъни, покрити с водорасли, и това бе всичко.
— Да се ослушаме — каза господин дьо Биорел. — Шумът откъм брега ще ни води.
Но нищо не се чуваше — нито шумът откъм брега, нито плискането на морето. Дори вятър не полъхваше. Сякаш бяхме потънали в бял памук, който запушваше ушите ни така добре, както и очите.
— Това е Пулдю — каза господин дьо Биорел.
Не смеех да му противореча повече и го последвах, завивайки като него наляво.
— Ела до мен, детето ми — каза той меко, — дай ми ръка, не трябва да се отделяме един от друг. Едно, две, да вървим в крак.
Вървяхме тъй около десет минути, после усетих ръката му да стиска моята. Чуваше се слабо плискане. Бяхме се излъгали. Зад нас бяха Зелените камъни и ние се отправяхме към морето.
— Ти имаше право — каза той. — Трябваше да тръгнем надясно. Ела да се върнем!
Да се върнем, но къде? И как да се ориентираме?
Тъмнината ставаше все по-голяма. Не беше само гъстата мъгла.
Започваше да се мръква. Постепенно ние престанахме да виждаме дори краката си и господин дьо Биорел едва можа да различи на часовника си колко е часът.
— Трябва да побързаме — рече той. — Ако приливът ни настигне, бързо ще ни изпревари, защото има бързоходни ботушки.
По треперенето на ръката ми разбра, че ме е страх.
— Не се страхувай, детето ми, вятърът ще се вдигне от сушата и ще разпръсне мъглата. А ще видим и фара, който скоро ще светне.
Но той не можеше да ме успокои. Знаех много добре, че няма да видим светлината на фара. А аз мислех вече за трите жени, които миналата година като нас били изненадани от мъглата върху този бряг и се удавили. Започнах да плача. Без да се сърди, господин дьо Биорел се опита да ме успокои с добри думи.
— Хайде да викаме — каза той. — Ако на скалите има митничар, ще ни чуе и ще ни отговори.
Викахме. Той силно, аз задавен от хлипане. Никой не ни отговори. Дори ехото.
— Да вървим — каза господин дьо Биорел. — Можеш ли да вървиш?
Той ме теглеше за ръката и напредвахме наслуки. Усещах, че беше неспокоен и че не вярва на собствените си думи.
След повече от половин час уморително ходене отчаянието ме обхвана изцяло и пускайки ръката му, аз се строполих на пясъка.
— Оставете ме тук да умра, господине! — казах му, плачейки.
— Умира ли се, когато човек има майка? Хайде, ставай, ела! — отвърна той.
Но аз стоях, без да мога да се поместя. Внезапно нададох вик.
— Господине!
— Какво, дете мое?
— Тук, тук, наведете се!
И като взех ръката му, поставих я с длан до моята.
— Усещате ли? Ето водата.
Нашите плажове имат много ситен, дълбок и порест пясък. При отлив, напоен като гъба, той се изцежда и водата, оттичайки се, образува тънки, почти невидими струйки, които следват наклона на почвата чак до морето. Ръката ми беше заприщила една такава струйка.
— Брегът е там — казах аз и протегнах ръка в посоката, откъдето идваше водата.
Станах. Надеждата ми беше дала сили.
Крачех напред. От време на време се навеждах, за да опипам с ръка пясъка, и от посоката на водата се ориентирах. Трябваше да вървя срещу течението.
— Ти си храбро момче — каза господин дьо Биорел. — Без теб, струва ми се, бяхме загубени.
Не бяха минали и пет минути, откакто страхът ни напусна, когато ми се стори, че не намирам вече вода. Направих още няколко крачки. Поставих ръката си върху сухия пясък.
— Няма вече вода.