Той се наведе и също опипа с две ръце земята. Усетихме само влажния пясък, който се беше полепил по пръстите ни.
В същото време ми се стори, че чувам нещо като лек писък.
— Изглежда, че си се заблудил — каза моят спътник, — ние вървим към морето.
— Не, господине, ако вървяхме към морето, пясъкът щеше да бъде по-мокър.
Той не отвърна нищо и се изправи. Останахме така, нерешителни, загубени повторно. Господин дьо Биорел извади часовника си. Беше много тъмно, за да види стрелките, но той го нагласи за звънене. Часовникът отмери шест часа и три четвърти.
— Приливът е почнал преди повече от половин час.
— Тогава, господине, виждате добре, че сме се приближили към брега.
— Навярно това пред нас е поток.
— Така мисля и аз, господине.
Образувани от подвижен пясък, тези плажове не остават съвсем равни, а създават тук-таме малки височинки, разделени една от друга чрез падинки. При прилив те първи се изпълват с вода, а хълмчетата остават на сухо, като образуват островчета, плискани от прииждащите вълни и заобиколени отвсякъде с водата, която тече в падинките като в корито на река. Ние бяхме пред една такава река. Дали беше дълбока? Всичко зависеше от това.
— Трябва да преминем — каза господин дьо Биорел. — Дръж се здраво за мен.
И тъй като аз се колебаех, добави:
— От какво те е страх повече: да си намокриш краката или главата? Избирай, аз предпочитам краката!
— Недейте, господине, ще се загубим във водата.
— Значи искаш да останеш тук, за да бъдеш погълнат от морето?
Влязох във водата. Аз нямах ръста на господин дьо Биорел и скоро престанах да усещам дъното под нозете си, но това не означаваше нищо за мене, защото плувах като риба. Скоро излязохме от водата и отново се намерихме на пясъка.
Той въздъхна със задоволство, което ми показа колко много се беше безпокоил…
— Да смръкнем малко — каза господин дьо Биорел, — заслужихме си го.
Но едва пипнал табакерата, той възкликна като си изтръскваше пръстите.
— Тютюнът ми се е превърнал на утайка от изпито кафе, а часовникът ми сигурно се върти като воденично колело във вода. Какво ли ще каже Съботан.
Не знам на какво се дължеше това, но вече никак не ме беше страх. Струваше ми се, че опасността е преминала.
Ала не беше така. Оставаше ни повече път, отколкото бяхме изминали, и бяхме заобиколени от същите опасности.
Изглеждаше, че мъглата се бе сгъстила още повече. Вече беше нощ. Отпреде ни лежеше тежко мълчание. Отзад — глухото и продължително бучене на морето, което прииждаше. Сега то оставаше нашият единствен, но много несигурен и много коварен компас.
Надеждата, която ни бе обзела след преминаването на потока, вече ни напускаше, когато в миг и двамата спряхме. Звън на камбана раздра въздуха.
След промеждутък от две-три секунди чухме втори, а скоро след това трети удар.
Камбаната в Порт Дийо биеше за вечерня. Оставаше само да вървим в посоката, откъдето идеше звукът. Бяхме спасени. Започнахме да тичаме.
— Да бързаме — каза господин дьо Биорел. — Вечернята не ще продължи дълго. Би трябвало да прибавят и литаниите, за да стигнем.
С какво вълнение, тичайки, без да си поемем дъх, ние отброявахме ударите на камбаната! Ако тя престанеше да се чува, преди да сме стигнали брега, нашето спасение щеше да продължи само няколко мига и отново щяхме да се загубим.
Тя спря. Бяхме все още върху пясъка. Преживяхме мигове на ужасна тревога. Единствената ни надежда отсега нататък можеше да бъде внезапният вятър, който би могъл да разсее мъглата и да ни позволи да видим фара. Но мъглата оставаше толкова гъста, че да се надяваме на морския вятър беше все едно да очакваме чудо.
И това чудо стана. Камбаната, която беше престанала да бие, заби отново, бързо, бързо.
Имаше кръщене и този път ние бяхме сигурни, че ще стигнем, защото звънът в такива случаи продължава често до половин час, а понякога и повече, ако кръстникът е подкрепил достатъчно звънаря.
За по-малко от десет минути ние стигнахме каменния бряг и излязохме на пътя, който съединява острова на господин дьо Биорел със сушата. Бяхме спасени…
Той пожела да ме заведе у тях, но аз отказах. Бързах да се върна вкъщи, където майка ми можеше вече да се е прибрала.
— Е, добре, кажи й, че утре вечер ще я посетя.
Аз бих предпочел той да не ни прави това посещение, защото тя щеше да научи къде съм прекарал деня.
Майка ми не се беше прибрала и когато пристигна ме намери със сухи дрехи пред огъня, който бях запалил.
Все пак изпълних поръчката на господин дьо Биорел.
На другия ден вечерта той дойде, както беше обещал. Аз се ослушах. Когато чух стъпките му, поиска ми се да избягам.