— Разказа ли ви това момче какво е правило вчера? — попита той майка ми, след като седна.
— Не, господине.
— Е, добре, целия ден той беше избягал от училище!
Бедната ми майка ме погледна с мъчително безпокойство.
— Ах, Ромен! — каза тя тъжно.
— Не му се карайте много — прекъсна я господин дьо Биорел, — защото в същото време той ми спаси живота. Вие имате храбро дете, госпожо Калбри, можете да се гордеете с него.
И той разказа как вчера ме беше намерил и как бяхме изненадани от мъглата.
— Вие виждате, че без него — продължи той — аз бях загубен, нали, госпожо? Сутринта се бях разсърдил на невежеството му, защото не знаеше името на една актиния. Но когато дойде опасността, моята наука не ми послужи за нищо. И ако нямах на помощ инстинкта на това дете, сега актиниите и раците щяха да изучават моята анатомия. Значи имам дълг към вашия син и искам да се издължа.
Мама махна с ръка.
— Успокойте се — каза той. — Не искам да ви предложа нещо недостойно за вашата гордост. Аз накарах детето да приказва. То е любопитно да види и да знае. Дайте ми го. Аз се нагърбвам с неговото възпитание. Нямам деца, а ги обичам. То няма да се чувства нещастно при мене.
Майка ми посрещна предложението както подобава, но не прие.
— Позволете — каза тогава господин дьо Биорел, протягайки ръка към нея. — Ще ви кажа защо ми отказвате. Вие обичате това дете. Обичате го заради него и заради баща му, който сте загубили. Занапред той ще бъде всичко за вас и вие искате да го задържите, нали? А сега ще ви кажа защо трябва въпреки всичко да ми го дадете. У него има заложби, които трябва само да се развият. В Порт Дийо това не е възможно. Помислете, разсъдете спокойно. Утре вечер ще дойда отново.
Щом той си отиде, ние седнахме да вечеряме, но майка ми не яде. Тя ме гледаше продължително и когато моите очи срещаха нейните, тя се обръщаше към огъня.
Когато й казах лека нощ, преди да си легна, усетих сълзите й да мокрят бузите ми.
— Не плачи, мамо — казах й аз, като я прегърнах. — Няма да те напусна.
— Да, детето ми, господин дьо Биорел има право, трябва да приемем.
V
Начинът, по който бях приет у господин дьо Биорел, оправда неговата слава на чудак.
— Ела тук — каза той, без да ми остави време да се опомня. — Писал ли си някога писмо? Не. Е, добре, ще напишеш писмо на майка си, за да й кажеш, че си пристигнал и че Съботан утре ще отиде, за да ти вземе бельото.
Накара ме да вляза в един голям салон, пълен с книжа, и ме остави.
Имах по-голямо желание да плача, отколкото да пиша, защото нещо бе свило сърцето ми след вълнението от раздялата и ме задушаваше. При все това се постарах да се подчиня. Но зацапах листа повече със сълзи, отколкото с мастило, защото макар че това беше първото ми писмо, чувствах, че „Пристигнах и Съботан ще отиде утре да вземе бельото ми“ беше малко късо, ала не ми беше възможно да измисля друго.
От четвърт час стоях смазан от тази нещастна фраза, която не искаше да се удължи, когато вниманието ми беше отвлечено от разговора, който се водеше в съседната стая между господин дьо Биорел и слугата му.
— Засега — казваше последният — детето пристигна.
— Мислеше, че няма да дойда ли?
— Мислех, че всичко тук трябва да се промени. Господинът закусва към обед, а аз пийвам нещо сутринта. Детето ще чака ли до обед, за да яде, или ще пие с мен?
— Ти си луд с твоето пийване.
— Аз никога не съм отглеждал деца.
— Но си бил дете, нали? Е, добре, отнасяй се с него, както са се отнасяли с теб.
— Аз бях отгледан сурово. Ако искате да го гледате така, по-добре е да си го върнете у тях. Не забравяйте, че дължите нещо на малкия.
— Не го забравяй ти. Ще му даваш това, което си обичал, когато си бил на неговата възраст, а може и да го питаш какво иска.
— Виж, ако наредите така, ще върви добре.
— Съботане, знаеш ли за какво служат децата?
— Служат само за да опустошат всичко и да те накарат да прокълнеш света.
— Служат, за да започне отново нашият живот, когато се е отклонил от правия път. Служат да постигнем това, което сме пропуснали.
Почти веднага след това той влезе в стаята.
— Ти нищо не знаеш — каза, четейки писмото ми, — но толкова по-добре. Няма да има нужда да изкореняваме, преди да засаждаме. А сега върви да се разходиш.
Наистина странно място беше този остров, наричан скалата Гант.
От крайбрежието той се виждаше като амфитеатър във форма на удължен триъгълник, чиито най-дълъг и най-нисък край беше отделен от сушата само чрез един ръкав вода, широк едва четиристотин метра. Целият наклон към сушата бе покрит със зеленина, трева и храсти, които само тук-таме пропускаха някоя сива ивица гранит. Откъм морето всичко беше оголено, обрулено, изгорено от ветровете и от солта.