Весело скитал през целия ден, защото — нали бил тръгнал да си търси щастието? Зърнел ли някое стъкълце да блещука на слънцето, го прибирал, като вярвал, че ще се превърне в най-красивия диамант. Видел ли в далечината купола на някоя джамия да грее като огън или морето да искри като огледало, забързвал се натам, изпълнен с радост, защото си мислел, че е попаднал в страна на чудесата. Но уви! Измамните видения изчезвали веднага като се приближел, и много скоро умората и къркорещият от глад стомах му напомняли, че се намира в съвсем обикновена страна. Пътувал така два дни гладен и угрижен и се отчаял, че няма да намери щастието си. Полските плодове били единствената му храна, твърдата земя му била постеля.
На зазоряване на третия ден от едно хълмче съзрял голям град. Полумесецът огрявал силно върховете на кулите му, цветни знаменца се веели по покривите и сякаш приканвали Малкия Мук. Той се спрял учуден и се загледал към града и околностите му.
„Да, там Малкия Мук ще намери щастието си — рекъл си той и въпреки умората направил голям скок във въздуха — там и никъде другаде.“
Събрал всичките си сили и закрачил към града. Но макар че градът изглеждал близо, пристигнал чак по обяд, защото малките му крачка почти отказвали да му служат и често трябвало да сяда под сянката на някоя палма, за да си почине. Най-сетне стигнал до портата на града. Пооправил си наметалцето, завързал по-добре тюрбана си, натъкмил по-хубаво пояса си и кривнал ятагана си в него. После избърсал праха от чехлите си, грабнал тояжката си и бодро прекрачил градската порта.
Бил пребродил вече няколко улици, но никъде не се открехнала врата, отникъде не му подвикнали така, както той си представял: „Малък Мук, ела, влез, яж и пий и си отмори нозете!“
И както за пореден път поглеждал с надежда нагоре, към една голяма, хубава къща, един прозорец се отворил и една жена погледнала навън и запяла:
Вратата се отворила и Мук видял цяла сюрия кучета и котки да влизат вътре. Няколко мига се чудил дали да последва поканата и най-накрая се решил и прекрачил прага. Пред него вървели няколко котенца и той решил да ги последва, защото със сигурност знаели пътя към кухнята по-добре от него.
Когато Мук изкачил стълбите, се озовал срещу старицата, която по-рано се била показала от прозореца. Тя го изгледала мрачно и го попитала какво желае.
— Та нали покани всички да си хапнат от кашата ти? — отвърнал Малкия Мук. — И понеже наистина съм гладен, дойдох.
Старицата се засмяла високо и рекла:
— Откъде идеш ти, странни момко? Целият град знае, че аз не готвя за никого другиго, освен за милите си котета и че от време на време, както виждаш, им каня компания от съседските дворове.
Малкия Мук разправил на старицата за тежкия си живот след смъртта на баща си и я помолил да го пусне този ден да се гости заедно с котките й. Чистосърдечният разказ на дребосъка допаднал на жената, приела го и му дала да се нагости и напие до насита. След като се бил нахранил и подкрепил, жената го разглеждала дълго време и най-подире рекла:
— Малък Мук, остани на служба при мен! Не си за тежка работа и тук ще ти е добре.
Малкия Мук, на когото се усладила котешката каша, се съгласил и станал прислужник на госпожа Ахавзи. Службата му била лека, но странна. Тъй като госпожа Ахавзи имала два котарака и четири котки, Малкия Мук трябвало всяка сутрин да ги сресва и да ги маже с благоуханни мазила, а когато тя излезела, трябвало да ги наглежда. Когато се хранели, трябвало да им поднася съдинките, вечер да ги слага да спят на свилени възглавнички и да ги покрива с кадифени завивчици. Имало и няколко малки кученца в къщата, които трябвало да обслужва, но те не искали толкова грижи както котките, които госпожа Ахавзи отглеждала като свои деца. Обаче животът на Малкия Мук и тук бил самотен като в бащиния дом, защото освен господарката по цял ден виждал само котки и кучета. Известно време бил добре: имал винаги ядене, работата му била малко, а и старата жена изглеждала доволна. Но котките започнали да се държат все по-лошо. Излезела ли старицата, започвали да скачат из цялата стая като обладани от зли духове, да разхвърлят всичко и да чупят хубавите съдове, които им попаднели на пътя. Но като чуели господарката да изкачва стъпалата, допълзявали до възглавничките си и започвали да й махат с опашките, сякаш нищо не се било случвало. Тогава госпожа Ахавзи се ядосвала и виняла за всичко Мук. Както и да я уверявал в невинността си, тя вярвала повече на котките си, които изглеждали по-невинни от слугата.