— Чакай сега, то морето всъщност не се вижда от вилата — поясни татко. — Иначе е близо, само два километра път. Това беше последната вила, която даваха под наем в Плаж-ле-Пен.
— Ама разбира се, скъпи — каза мама.
После тя ме целуна и аз клекнах да си играя на килима с двете топчета, които спечелих от Йодес в училище.
— Ами плажът каменист ли е? — попита мама.
— Не, госпожо! Ни най-малко! — възкликна доволно татко. — Това е пясъчен плаж! Най-ситен пясък! Едно камъче не можеш намери на тоя плаж!
— Чудесно — каза мама. — Хем Никола няма непрекъснато да хвърля камъчета във водата. Откак го научи да ги хвърля по повърхността, само с това се занимаваше.
Аз отново се разплаках, защото вярно е много щура работа — да хвърлиш камъче и то да заподскача по водата; карам ги да скачат по четири пъти. Тъй де, не е честно пък да идем в онази стара вила с продупчени тенджери, далеч от морето, и да няма нито камъчета, нито риби.
— Аз отивам при баба! — извикал аз и изритах едното от топчетата на Йодес.
Мама отново ме прегърна, каза ми да не плача, защото татко имал най-голяма нужда от почивка в семейството и дори да било кофти там, където искал да отиде, ние трябвало да вървим с него и да се преструваме на доволни.
— Ама, ама, ама … — каза татко.
— Аз искам да хвърлям камъчета! — извиках аз.
— Може би ще можеш да похвърляш догодина — рече мама, — ако татко реши да ни заведе в Бен-ле-Мер.
— Къде? — зяпна татко.
— В Бен-ле-Мер — отвърна мама, — в Бретан: там има и Атлантически океан, и много риба, и едно малко хубаво хотелче край плаж с пясък и с камъчета.
— искам да отида в Бен-ле-Мер! — извиках аз. — искам да отида в Бен-ле-Мер!
— Бъди разумен, моето момче — каза мама, — нали татко решава.
Татко потърка чело, въздъхна дълбоко и каза:
— Хубаво де! Разбрах. Как се казва твоето хотелче?
— „Бо-Риваж“ — каза мама.
Татко се съгласи, каза, че щял да пише, за да провери останали ли са стаи.
— Няма нужда, скъпи — каза мама, — всичко е готово. Ние ще бъдем в стая номер 29, с изглед към морето и баня.
След това мама помоли татко да постои мирно, защото искала да провери дали пуловерът, който плете, ще му бъде добре на дължина. Май нощите в Бретан били хладнички.
Бащата на Никола взе своето решение, оставаше само да се прибере къщата, да се покрият мебелите с калъфи, да се навият килимите, да се откачат завесите, да се приготвят багажите и на всяка цена да се вземат твърдо сварените яйца и бананите за закуската във влака.
Пътуването мина добре, макар майката на Никола да изслуша някои упреци, задето беше прибрала солта за твърдо сварените яйца в кафявия куфар. Въпросният куфар пътуваше във фургона. Но — ето и Бен-ле-Мер, и хотел „Бо-Риваж“. Плажът е тук, настъпва началото на почивката …
МНОГО Е ЩУРО НА ПЛАЖА
На плажа е много весело. Вече имам сума ти приятели: Блез, Фрюктьо, Мамер (той обаче е много тъп). Освен това — Иреней, Фабрис, Ком и Ив, който не е на почивка тук, ами е местен жител. Играем заедно, караме се, после не си говорим и е адски щуро.
— Хайде иди сега да си поиграеш с другите деца — каза ми татко тази сутрин. — Аз малко ще дремна и ще се попека.
После започна да се маже навсякъде с плажно масло, кикотеше се и разправяше: „Ей, като се сетя за моите хора в службата!“
Ние започнахме да си играем с топката на Иреней.
— Я идете малко по нататък — каза татко, който тъкмо беше престанал да се маже, и бам — топката го удари по главата.
Това вече никак не се хареса на татко. Той много се ядоса и здравата ритна топната, която падна в морето — далеч, далеч. Страхотен шут. „Тъй де, ама ха“ — рече татко. Иреней се затича нанякъде и се върна с татко си. Таткото на Иреней е як и дебел и никак не изглеждаше доволен.
— Тон е! — каза Иреней и посочи татко с пръст.
— Вие ли хвърлихте топката на детето във водата? — обърна се таткото на Иреней към моя татко.
— Ами да — отвърна татко на таткото на Иреней, — перкаха ме по лицето с нея.
— Децата идват на плажа да се забавляват — каза таткото на Иреней, — като не ви е приятно, стойте си в къщи. Сега за сега обаче топката трябва да бъде прибрана.
— Не му обръщай внимание — каза мама на татко.
Татко обаче предпочете да му обърне внимание.
— Хубаво де, хубаво — рече той. — Ще отида да я прибера, тая топка.
— Аха — каза таткото на Иреней, — и аз на ваше място бих постъпил така.
На татко му отне доста време, докато настигне топката, понеже вятърът я беше отнесъл далеч. Като върна топката на Иреней, татко изглеждаше много уморен и ни каза: