— Тъй — рече директорът, — след „Марсилезата“ напред излизат трима ученици от малките.
Директорът ни огледа и избра Йодес, Анян, който е първенец на класа и любимец на учителката, и мен.
— Жалко, че не са момичета — заяви директорът, — можехме да ги облечем в синьо, бяло и червено или пък да им вържем цветни панделки в косите, това също се прави понякога и е много красиво.
— Ако някой ми върже панделка в косата, ще си намери белята — каза Йодес. Директорът се обърна много бързо и изгледа Йодес с едно широко отворено око, другото беше по-малко заради смръщената вежда.
— Какво каза? — попита директорът.
Нашата учителка бързо се обади:
— Нищо, господин директоре, изкашля се.
— Не, не, госпожице — намеси се Анян, — аз го чух, той каза… Учителката обаче не го остави да довърши, а заяви, че изобщо не го е питала.
— Точно така, гаден обаждач — добави Йодес, — няма какво да си пъхаш гагата. Анян ревна да плаче, каза, че никой не го обичал, че бил нещастен и му било лошо, че щял да каже на татко си и ще видят всички, учителката каза на Йодес да не говори, без да е получил разрешение, а директорът прокара ръка по лицето си, сякаш го бършеше, и попита учителката дали са приключили с приказките, та да продължи нататък. Учителката се зачерви цялата — това много й отива, става хубава почти колкото мама, ама вкъщи по-често така се зачервява татко.
— Добре — каза директорът, — трите деца пристъпват към господин министъра и му поднасят цветя. За репетицията ми трябва нещо, което да послужи вместо букети.
Бульона, нашият възпитател, рече:
— Хрумна ми нещо, господин директоре, ей сега се връщам.
Изтърча нанякъде и се върна с три метли. Директорът се поучуди, но се съгласи, че за репетиция ще свършат работа. Бульона ни раздаде метлите — по една на Йодес, на Анян и на мен.
— Добре — каза директорът, — а сега, деца, да предположим, че аз съм господин министърът, вие пристъпвате напред и ми връчвате метлите.
Ние изпълнихме нареждането на директора и му подадохме метлите. Директорът стоеше с метлите в ръце и изведнъж се ядоса. Погледна Жофроа и му каза:
— Я, вие там! Видях, че се смеете. Бих искал да ни кажете какво толкова смешно има, та и ние да се позабавляваме.
— Ами това, дето го казахте, гос’дине — отвърна Жофроа, — дето рекохте да вържете панделки на Никола, на Йодес и на оня гаден натегач Анян, затова се кикотя!
— А искаш ли да те перна по носа? — попита Йодес.
— Тъй ами — рекох аз и Жофроа ме удари.
Сбихме се и приятелчетата се включиха всички, освен Анян, който се търкаляше по земята, крещеше, че не бил гаден натегач, че никой не го обичал и че татко му щял да се оплаче на министъра. Директорът размахваше метлите и викаше:
— Спрете! Спрете веднага! Всичко живо търчеше насам-натам, на госпожица Вандерблерг й стана лошо — направо страхотия.
На другия ден министърът дойде и всичко мина добре, ама ние не го видяхме, понеже ни бяха затворили в пералнята и даже да беше поискал да ни види, министърът нямаше да може — вратата беше заключена.
И директорът ги измисля едни!
ПУШАЧИ
Стоях си в градината и не правех нищо, пристигна Алсест, попита ме какво правя и аз му отвърнах:
— Нищо.
Тогава Алсест ми каза:
— Ела с мен да ти покажа нещо, да видиш веселба.
Аз веднага последвах Алсест, с него се забавляваме чудесно. Не знам дали съм ви казвал, Алсест е едно много дебело приятелче, дето все яде. Сега обаче не ядеше, беше си пъхнал ръката в джоба и докато вървяхме по улицата, се озърташе назад, сякаш проверяваше дали не ни следят.