Вечерта докторът дойде да ме преслуша, аз му се изплезих, той ме потупа по бузата и ми каза, че вече съм здрав и мога да стана.
Обаче днеска вкъщи явно ни е тръгнало на болести. Докторът заяви, че мама не изглежда добре и й препоръча да си легне и да пази диета.
ВЕСЕЛОТО ПРЕКАРВАНЕ
Днес следобед бях тръгнал за училище, ама срещнах Алсест и той ми каза:
— Я да не ходим на училище, а?
Аз му заявих, че не е хубаво да не се ходи на училище, че учителката няма да бъде хич доволна, че според татко човек трябва да бъде трудолюбив, за да постигне нещо в живота и да стане летец, че ще разочаровам мама и че не е красиво да се лъже. Алсест ми отвърна, че следобед ще имаме аритметика, тогава аз се навих и не отидохме на училище.
Вместо към училище, затичахме се в обратната посока. Алсест се задъха и не можеше да ме догони. Имайте предвид, че Алсест е дебел и все яде, така че не го бива много в бягането, а аз съм страхотен на четирийсет метра — толкова е дълъг училищният двор.
— Побързай, Алсест — казах аз.
— Не мога повече — отвърна Алсест, изпухтя няколко пъти и спря.
Аз му рекох, че е по-разумно да не стоим тук, защото може татковците и майките да ни видят и да ни накажат да не ядем десерт, а има и училищни инспектори, които ще ни затворят в килии и ще седим вътре на хляб и вода. Като чу това, Алсест страхотно се ободри и така се затича, че не можех да го настигна.
Спряхме доста далеч, подминахме дори бакалницата на господин Компани, който е много любезен, мама купува от него ягодовия конфитюр, пък той е адски щур, понеже не е с костилки като кайсиевия.
— Тука вече сме си добре — рече Алсест, извади бисквити от джоба си и започна да яде, бил огладнял, понеже обядът му се стръскал от тичането.
— Ти хубаво се сети, Алсест — казах аз, — като си помисля как приятелчетата се мъчат с аритметиката в училище, иде ми да се разкикотя!
— И на мен — каза Алсест и двамата се разкикотихме. Като свършихме да се кикотим, попитах Алсест какво ще правим сега.
— Ами знам ли — рече Алсест, — да отидем на кино.
Това също беше хубаво хрумване, само че нямахме пари. Като си преровихме джобовете, открихме канап, топчета, два ластика и трохи. Трохите не ги запазихме — те бяха в джоба на Алсест и той ги изяде.
— Чудо голямо — казах аз, — даже да не отидем на кино, как ли би им се искало на другите да бъдат сега с нас!
— Тъй ами — добави Алсест, — аз и без това нямах особено желание да гледам „Отмъщението на шерифа“.
— Да, бе — допълних и аз, — някакъв си там каубойски филм.
Минахме покрай киното и разгледахме снимките. Даваха и анимационно филмче.
— Я да отидем в градината — предложих аз, — ще направим топка от хартия и ще се упражняваме с нея.
Алсест отвърна, че би било хитро, обаче в градината има пазач, а ако ни види, той ще ни пита защо не сме на училище, ще ни отведе в килии и ще ни погоди номера с хляба и водата. При тази мисъл Алсест начаса огладня и извади от чантата си сандвич със сирене. Продължихме да вървим по улицата и след като си изяде сандвича, Алсест ми каза:
— Виж, на другите в училище не им е до смях!
— Вярно — рекох, — пък и е късно вече да отидем, ще ни накажат. Почнахме да зяпаме витрините. Алсест обстойно ми разясни всичко, изложено на витрината на месарницата, после взехме да се кривим пред парфюмерията — там има огледала, — обаче се махнахме, защото хората вътре ни гледаха и явно ни се чудеха. От витрината на часовникаря разбрахме колко е часът — беше още съвсем рано.
— Еха — казах аз, — колко още има да се забавляваме, докато се приберем вкъщи. Бяхме се изморили от ходене и Алсест предложи да отидем в запустелия двор, там никой не влиза и можем да седим на земята. В запустелия двор е гот, залисахме се, като замеряхме с камъни консервени кутии. Като ни се втръснаха камъните, седнахме и Алсест почна да яде сандвич с шунка — последния, който си носеше в чантата.
— В училище — рече Алсест — сега решават ли, решават разни задачи.
— Не — казах аз, — сега трябва да е междучасието.
— Много важно, ти падаш ли си по междучасията? — попита Алсест.
— А, къде ти! — отвърнах аз и се разплаках.
Тъй де, какво пък, хич не е хубаво да седим тука самички, нищо да не можем да правим и да се крием, и хем нали аз настоявах да отидем на училище, нищо, че ще решаваме задачи — ако не бях срещнал Алсест, сега щях да съм в междучасие и да си играя на топчета и на стражари и апаши, а на топчетата съм направо върхът.
— А бе ти защо плачеш? — попита ме Алсест.