Аз му казах, че това изобщо не е справедливо, Анян ми се изплези доволен и щастлив и си тръгна с учебника. Анян не играе през междучасията, а си взима учебника и си преговаря уроците. Той Анян си е луд!
— Ами как ще се разберем за сандвича с конфитюр? — попита Алсест. — Сега ям третия сандвич, междучасието свършва, предупреждавам ви, че един сандвич не ми достига!
Господин Бордьонав тъкмо се канеше да му отговори, но не успя — жалко, май смяташе да каже на Алсест някои интересни неща. Не успя да му отговори, защото Анян се търкаляше по земята и пищеше жестоко.
— Какво пак? — попита господин Бордьонав.
— Жофроа! Бутна ме! Очилата ми! Умирам! — каза Анян, говореше точно като в един филм, който гледах наскоро, там едни хора бяха в подводница, която не можеше да изплува, и хората се отърваха, обаче подводницата се скапа.
— Няма такова нещо, господине, не беше Жофроа, Анян си падна сам, той не може да ходи — обади се Йодес.
— А бе ти защо се бъркаш? — рече Жофроа. — Никой не те пита, аз го бутнах, какво толкова?
Господин Бордьонав се развика на Йодес да се върне в ъгъла и каза на Жофроа да върви с него. След това събра от земята Анян, на когото му течеше кръв от носа между сълзите, и го замъкна към амбулаторията, а Алсест вървеше подире им и опяваше нещо за сандвича си с конфитюр.
Ние пък решихме да поиграем футбол. Тъпото беше, че големите вече играеха футбол из двора, а ние не се разбираме особено добре с тях и често се бием. Тоя път в двора — с тия две топки и с тия два мача — просто нямаше начин.
— Остави тая топка, гаден дребосък — рече един от големите на Рюфюс, — тя е наша!
— Не е вярно! — извика Рюфюс и вярно, не беше вярно.
Един от големите вкара гол с топката на малките, големият шамароса Рюфюс, а Рюфюс го ритна по пищяла. Ние така се бием с големите — те ни удрят шамари, а ние ги ритаме по пищялите. В случая бъркотията беше пълна, всичко живо се биеше и се вдигаше адски шум. Въпреки шума обаче чухме как изкрещя господин Бордьонав, който тъкмо се връщаше от амбулаторията с Анян и Алсест.
— Вижте — каза Анян, — те не си стоят в ъгъла!
Господин Бордьонав явно наистина се ядоса, затича се към нас, но не можа да стигне, понеже се подхлъзна върху сандвича с конфитюр на Алсест и падна.
— Браво — каза Алсест, — ха така, изпотъпчете ми сандвича с конфитюр, пък да видим какво ще стане!
Господин Бордьонав се изправи, потърка си панталона и цялата му ръка стана в конфитюр. Ние бяхме започнали отново да се бием и междучасието беше адски гот, обаче господин Бордьонав си погледна часовника, отдалечи се с куцане и удари звънеца. Междучасието свърши.
Докато се строявахме, пристигна Бульона. Бульона е друг възпитател, наричаме го така, защото все повтаря: „Погледнете ме в очите“, а понеже на кръгчетата мазнина в бульона им казват очи, ние си му викаме Бульона. Това са го измислили онези от горните класове.
— Е, драги Бордьонав — рече Бульона, — избута ли криво-ляво?
— Както обикновено — отвърна господин Бордьонав. — Какво да ти кажа, просто се моля да вали. Като стана сутрин и видя, че времето е хубаво, изпадам в отчаяние!
Направо не мога да разбера защо господин Бордьонав твърди, че мрази слънцето!
МАХАМ СЕ ОТ КЪЩИ
Махнах се от къщи! Играех си в хола, бях съвсем послушен и само дето съборих едно шише мастило върху новия килим, а мама дойде и ми се накара. Тогава аз се разплаках, казах, че ще се махна и че ще им е много мъчно за мен, а мама каза:
— То взе да става късно, я да отида да напазарувам.
И излезе.
Качих се в стаята си да си събера нещата, които ще ми трябват, след като се махам от къщи. Взех си чантата и сложих в нея червената количка, дето ми я подари леля Йоложи, локомотива от влакчето, дето се навива с пружина, и товарния вагон, само той ми е останал, другите вагони са счупени, и едно парче шоколад, което си бях запазил от следобедната закуска, взех си касичката, защото, знам ли, може да ми потрябват пари — и излязох.
Добре че мама я нямаше, сто на сто щеше да ми забрани да се махна от къщи. Като се озовах на улицата, се затичах. На мама и татко ще им бъде много тежко, ще се върна по-късно, когато остареят като баба, и тогава ще имам голям самолет, голяма кола и собствен килим, върху който ще мога да си изливам мастило, и те адски ще се радват, че ме виждат пак.
Тичайки, стигнах до къщата на Алсест, Алсест ми е приятелче, знаете, дето е много дебел и все яде, може да съм ви споменавал за него. Алсест си седеше на прага пред къщи и ядеше меденка.
— Къде си тръгнал? — попита ме Алсест и отхапа голямо парче от меденката. Обясних му, че съм се махнал от къщи и му предложих да дойде с мен. Казах му: