— Да — казах аз. — Пет и петнайсет е, скоро ще стане и шестнайсет.
— Браво — каза мама, — иди сега да си легнеш пак, вече сме будни.
Отидох да си легна пак, но се наложи да се върна още три пъти — в пет и четирийсет и седем, в шест и осемнайсет и в седем и две минути, докато татко и мама станат най-после.
Седяхме на масата за закуска и татко извика на мама:
— Скъпа, побързай с кафето, ще закъснея, вече пет минути чакам.
— Осем — казах аз, мама дойде и ме изгледа особено.
Като сипваше кафето в чашите, разля малко по мушамата, понеже й трепереше ръката. Дано мама да не е болна.
— За обяд ще се върна рано — каза татко. — Сега ще цъфна пръв.
Попитах мама как така татко ще цъфне, но тя ми каза да не се занимавам с това и да отида да си поиграя вън. Май за пръв път ми се случи да съжаля, че не съм на училище — искаше ми се приятелчетата да видят моя часовник. Единствен Жофроа е идвал с часовник веднъж — беше взел часовника на татко си, един такъв голям, с капак и с верижка. Адски щур беше часовникът на таткото на Жофроа, ама Жофроа май го беше взел без разрешение, та беше станало гадно и повече не видяхме часовника. Жофроа сподели с нас, че изял такъв бой, та за малко и него да не го видим повече.
Отидох до Алсест, едно приятелче, живее наблизо, дебел е и все яде. Знам го, че става рано, понеже закусва продължително.
— Алсест! — извиках пред тях. — Алсест! Ела да видиш какво си имам! Алсест излезе с една кифла в ръка и с друга в устата.
— Имам си часовник! — казах му аз и си вдигнах ръката току пред парчето кифла, което стърчеше от устата му.
Алсест изкриви очи, преглътна и каза:
— Гот, бе!
— Точен е, има си стрелка за варене на яйца и свети през нощта — обясних аз.
— А отвътре как изглежда? — попита ме Алсест. Не ми беше хрумнало да надникна вътре.
— Чакай — каза Алсест и изтича в къщата. Излезе отново с друга кифла и с ножче.
— Дай си часовника — каза ми Алсест, — ще го отворя с ножчето. Знам как, отварял съм часовника на татко.
Дадох часовника на Алсест и той се зае да го ръчка с ножчето. Аз се изплаших да не го счупи и му казах:
— Върни си ми часовника.
Алсест обаче не искаше, беше изплезил език и се напрягаше да отвори часовника; аз понечих да си го взема със сила, ножчето се плъзна по пръста на Алсест, Алсест извика, часовникът се отвори и падна на земята в девет часа и десет минути. Още си беше девет и десет, когато се прибрах у дома, плачейки. Часовникът вече не работеше. Мама ме прегърна и ми каза, че татко ще оправи всичко. Когато татко си дойде за обед, мама му даде часовника.
Татко завъртя винтчето за навиване, погледна мама, погледна часовника, погледна и мен и накрая ми каза:
— Слушай, Никола, този часовник вече не може да се поправи. Обаче нищо не ти пречи да си играеш с него, тъкмо напротив — така вече няма нужда да го пазиш, а и пак си стои красиво на ръката ти.
Изглеждаше толкова доволен, мама също изглеждаше толкова доволна, че нямаше как и аз да не съм доволен.
Сега часовникът ми показва винаги четири: хубав час, тъкмо за ядене на шоколадови пасти, освен това цифрите продължават да си светят през нощта, Страхотен подарък ми направи баба!
ПРАВИМ ВЕСТНИК
През междучасието Мексан ни показа подарък от кръстницата си: печатница. Това е кутия със сума ти гумени букви, те се наместват в една щипка и човек може да нареди така която дума си поиска. После това нещо се натиска върху мастилен тампон — също като онези в пощата, после върху хартия и думите излизат печатни, също като във вестника, дето го чете татко и все се кара, понеже мама му измъква страниците с роклите, рекламите и съветите за готвене. Адски щура е тая печатница на Мексан!
Мексан ни показа какво е направил досега с печатницата. Извади от джоба си три листчета, а на тях сума ти пъти и във всички посоки беше написано „Мексан“.
— Много по-красиво е отколкото на ръка — каза Мексан и наистина си беше така.
— Ей, момчета — обади се Рюфюс, — я да направим вестник, а?
Идеята беше адски щура и всички се навихме, дори Анян, който е любимец на учителката и обикновено не играе с нас през междучасията, а си преговаря уроците. Той Анян си е луд!
— Ами как ще наречем вестника? — попитах аз.
Тоя път работата се запъна. Едни искаха да го наречем „Страшни“, други — „Победител“, трети — „Великолепни“ или „Безстрашни“. Мексан настояваше да го кръстим „Мексан“ и се обиди, когато Алсест заяви, че това име било тъпо и той предпочитал вестникът да се нарича „Вълшебна“ като месарницата до тях. Решихме да измислим заглавието по-нататък.