Всяка стъпка го приближаваше до Лондон. Беше създател на собствения си обикновен, далеч от изкуството живот. Но някъде далече в ума му се появи светлина. Все още не беше толкова стар — на 32. Беше почти съзрял. Имаше толкова много различни настроения и впечатления, които искаше да изрази. Усещаше ги в себе си. Душата му беше душа на поет. В него доминираше меланхолията, но меланхолия със следи на вяра, примирение и дори простичко щастие. Ако можеше да й даде живот в книгите си, щяха да слушат! Никога нямаше да стане известен, знаеше това. Нямаше власт над тълпата, но можеше да призове малък кръг истински ценители. Критиците, щяха да разпознаят в работите му келтската школа, заради меланхоличния тон, но въпреки това щяха да го харесат. Започна да си измисля изречения и фрази, които щяха да напишат за книгата: „Мистър Чандлър има дарбата да пише прости и изтънчени стихове“, „Изпълнената с копнеж тъга е движещата сила на тези поеми“, „Келтско писмо“. Колко жалко, че няма нищо келтско в името си. Може би щеше да е по-добре да сложи името на майка си пред фамилията си: Томас Малоун Чандлър или още по-добре Т. Малоун Чандлър. Щеше да говори с Галахър за това.
Тази мисъл занимаваше мислите му така дълбоко, че той пропусна улицата си и трябваше да се връща обратно. Минавайки покрай Корлес, той се спря пред вратата нерешително, но предходната му възбуда като че ли вля смелост в душата му. Отвори вратата и влезе.
Светлините и шума го стъписаха за малко. Огледа се за него, но виждаше само червените и зелени винени чаши на бара. Изглеждаше му претъпкано с хора, почувства че го наблюдават. Огледа се наляво надясно (стараейки се да изглежда сериозен), видя че никой не се обръща към него, но там… да там, той беше достатъчно сигурен, седеше Игнатиус Галахър с гръб към вратата. Разтрепери се. Онзи му крещеше отдалеч:
— Здравей Томи, стар войне, заповядай! Какво да бъде? Какво да е за теб? А съм на уиски, по-добре да е с вода. Сода? Обикновена? Не минерална? Аз съм на същото. Разваля вкуса… Тук, гарсон, донеси ни две бутилки малцово уиски, като добро момче… Ами, колко време мина, откакто не сме се виждали? Скъпи Боже, колко стари сме станали. Виждаш ли някакви знаци от старостта по лицето ми… е, какво? Малко съм посивял и оплешивял, а?
Игнатиус Глахад си свали шапката, за да разкрие голямата си, покрита изцяло с коса, глава. Лицето му-обло, бледо и гладко избръснато. Очите му, блудкаво сини, разкриваха нездравословна бледност и светеха на ослепителната му оранжева вратовръзка. Наведе глава и с два пръста попипа тънката си коса на върха. Малкият Чандлър поклати глава в знак на отрицание. Галахър отново си сложи шапката.
— Тегли те надолу, тоя ужасен живот. Винаги забързан и припрян, търсиш разни копия, никога не ги намираш, а и вчно има нещо ново като материя. Проклети да са всичките новости и машини, поне за няколко дни! Толкова се радвам, казвам ти, толкова се радвам, че съм пак в добрата стара страна. Е, по-добре ли са нещата? Чувствам, че май е по-добре, отколкото преди, като се махнах от скъпия мръсен Дъблин. Заповядай, Томи. Вода? Само кажи кога?
Малкият Чандлър обичаше силно разреденото уиски.
— Не знаеш, кое е добро за теб, момчето ми, аз пия моето чисто.
— Пия много малко по правило. Половин чаша или по-малко и то само ако срещна някой стар приятел.
— Е, ами! — каза Игнатиус Галахър весело. — На здраве за нас, за доброто старо време и за старите приятели.
Чукнаха чаши и пиха.
— Срещнах някои от старата банда, днес. О’Хара май е тръгнал по лош път. С какво се занимава?
— С нищо! — каза Малия Чандлър. — Като кучетата е!
— Ама, Хоган си е намерил добро местенце, а?
— Да, в комисията по земята е.
— Да… Една вечер го видях в Лондон, изглеждаше доста добре… Горкия О’Хара. Алкохол, предполагам?
— И други неща! — накратко отговори Чандлър.
Игнатиус Галахър се засмя.
— Томи, — каза. — Ти май не си се променил и на атом. Същият сериозен човек си, който ми четеше лекции неделя сутрин, когато главата ми тежеше като камбана, а езикът ми беше сух. Трябва да видиш света! Бил ли си някъде другаде, поне на екскурзия?