— Хъм!
Погледна студено очите на снимката и те му отговориха със същата студенина. Наистина бяха прекрасни и самото лице беше прекрасно. Но той откри нещо долно в нея. Защо изглеждаше толкова бездушна и изнежена?
Хладнокръвието на очите й го ядосваше. Беше му противно, нямаше чувство, нямаше възторг. Замисли се какво му беше казал Галахър за богатите еврейки. С онези тъмни ориенталски очи, пълни с чувственост, пълни с копнеж!… Как се е оженил за очите от фотографията!
Запита се на ум и после се огледа нервно из стаята. Имаше нещо низко в приятното обзавеждане, което беше купил със заеми. Ан беше избирала мебелите и те му напомняха за нея. Бяха също толкова надути! Някакво тъпо негодувание към живота се зароди в него. Нямаше ли да може да избяга от тази малка къща? Беше ли прекалено късно за него да живее като Галахър? Да отиде в Лондон? Все още имаше нещо, което си струваше! Ако можеше поне да напише книга и да я публикува, това щеше да му отвори вратите!
Томче на Байрон лежеше пред него на масата. Отвори го замислено с лявата си ръка, дясната държеше детето и започна да чете първия стих, на който попадна.
Спря! Усети ритъма на стиха в стаята. Колко меланхолично! Колко тъжно! Можеше ли и той да пише така, да изрази мъката на собствената си душа в стих? Имаше толкова много неща, които искаше да опише, гледката на Гратън Бридж, например… Ако можеше да се върне пак…
Детето се събуди и започна да плаче. Затвори страницата и започна да го успокоява, да го люлее в ръцете си, но то се разрева още повече. Залюля го по-бързо и продължи да чете:
Безполезно! Не можеше да чете. Не можеше да направи нищо. Плачът на детето се набиваше като барабан в ушите му. Безполезно, безполезно… Беше затворник на живота. Ръцете му потрепериха от гняв и изведнъж започна да крещи в лицето на детето:
— Спри!
Спря за малко и в ужаса си пропищя. Той скочи от стола и тръгна да се разхожда нагоре-надолу из стаята, с детето на ръце, то заскимтя сърцераздирателно, пое си дъх за 3–4 секунди и избухна в плач, отново. Тънките стени на хола отекваха. Опита се да го утеши, но то се разплака конвулсивно. Погледна към сгърченото му треперещо личице и се разтревожи. Преброи седем похълцвания, без почивка и сграбчи детето в прегръдките си от страх. Ами, ако умреше…
Входната врата се блъсна и младата жена влетя в стаята:
— Какво става? Какво става! — крещеше тя.
Чувайки гласа на майка си детето взе да хълца непрекъсната.
— Нищо Ан, нищо… Започна да плаче…
Хвърли покупките на вратата и взе детето от ръцете му:
— Какво си му направил?
Малкият Чандлър отговори на погледа й, сърцето му се сви, като видя омразата в очите й. Започна да пелтечи:
— Нищо!… Той… той… почна да плаче… Аз не можех… не направих нищо… Какво?
Тя не му обърна внимание, прегърна детето и зашепна:
— О, мое малко момче, мой малък мъж! Страх ли те е, любов моя? Тук съм, любов!… Тук! Ламбабаун… Мъничкото ми, скъпото ми агънце… Тук съм!…
Малкият Чандлър усети сълзи от срам по бузите си, застана зад лампата. Заслуша се как плачът на детето ставаше все по-тих и по-тих, сълзи на разкаяние потекоха от очите му.