— Добър ден — каза за всеки случай той.
— Добър ден… добър ден… добър ден… — отвърна ехото.
— Кои сте вие? — рече малкият принц.
— Кои сте вие… кои сте вие… кои сте вие… — отвърна ехото.
— Бъдете мои приятели, аз съм сам — каза той.
— Аз съм сам… аз съм сам… аз съм сам… — отвърна ехото.
„Каква странна планета — помисли си той. — Цялата суха, цялата с остри върхове и цялата солена. И хората нямат въображение. Те повтарят, каквото им се каже… На моята планета аз имах едно цветче: то винаги първо заговорваше…“
XX
Но случи се така, че след като дълго бе вървял сред пясъците, скалите и снеговете, малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.
— Добър ден — каза той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
— Добър ден — казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цветче.
— Кои сте вие? — попита ги той смаян.
— Ние сме рози — казаха розите.
— А! — рече малкият принц.
И се почувствува много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена от тоя род в цялата вселена.
А ето, че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!
„Ако види това — каза си той, — тя ще бъде много обидена… Ще почне да кашля много силно и ще се престори, че умира, за да не изглежда смешна. А пък аз ще бъда длъжен да се преструвам, че се грижа за нея като болна, защото иначе, за да унижи и мене, тя наистина би се оставила да умре…..“
А след малко си каза: „Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено в света цветче, а съм притежавал една обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги — с всички тия неща аз не съм никакъв голям принц…“ И легнал на тревата, той заплака.
XXI
Тъкмо тогава се яви лисицата. — Добър ден — каза лисицата.
— Добър ден — отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
— Аз съм тук, под ябълковото дърво…
— Коя си ти? — каза малкият принц. — Ти си много хубава…
— Аз съм лисица — рече лисицата.
— Ела да играеш с мене — предложи й малкият принц. — Толкова ми е тъжно…
— Не мога да играя с тебе — каза лисицата. — Аз не съм опитомена.
— Ах, извинявай — рече малкият принц. Но след като помисли, добави:
— Какво значи „да опитомяваш?“
— Ти не си тукашен — каза лисицата, — какво търсиш насам?
— Търся хората — каза малкият принц. — Какво значи „да опитомяваш“?
— Хората имат пушка — каза лисицата — и ходят на лов. Това е много неприятно! Те също тъй отглеждат кокошки. Те се интересуват само от това. Да не търсиш кокошки?
— Не — каза малкият принц. — Аз търся приятели. Какво значи „да опитомяваш“?
— То е нещо отдавна забравено. То значи „да се свържеш с другите“.
— Да се свържеш с другите ли?
— Разбира се — каза лисицата. — За мене сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света…
— Започвам да разбирам — каза малкият принц. — Има едно цветче… мисля, че то ме е опитомило.
— Възможно е — каза лисицата. — На земята могат да се видят най-различни неща…
— О, то не е на земята — каза малкият принц. Любопитството на лисицата се изостри:
— На друга планета ли?
— Да.
— Има ли ловци на тая планета?
— Не.
— Виж, това е интересно! Ами кокошки?
— Не.
— В света нищо не е съвършено — въздъхна лисицата.
Но тя пак се върна на мисълта си:
— Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Затова малко ми е тежичко. Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Аз ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме повиква като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя? Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми спомня за тебе. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…