Един светнал бърз влак, затрещял като гръмотевица, раздруса будката на стрелочника.
— Много бързат — рече малкият принц. — Какво търсят те?
— И човекът на локомотива не знае това — каза стрелочникът.
Друг светнал бърз влак, в посока обратна на първата, загърмоля.
— Връщат ли се вече? — попита ’малкият принц.
— Те не са същите — каза стрелочникът. — Те се разминават тук.
— Не са ли били доволни там, дето са били?
— Човек никога не е доволен там, дето е — каза стрелочникът.
Трети светнал бърз влак протътна като гръмотевица.
— Тия искат да догонят първите ли? — попита малкият принц.
— Нищо не искат да догонят — каза стрелочникът. — Те спят вътре или се прозяват. Само децата притискат носовете си о стъклата.
— Само децата знаят какво търсят — каза малкият принц. — Те си губят времето за някоя парцалена кукла и тя става много ценна, и ако им я вземат, те плачат…
— Те са късметлии — каза стрелочникът.
XXIII
— Добър ден — каза малкият принц.
— Добър ден — каза търговецът.
Той беше търговец на усъвършенствувани хапчета, които утоляват жаждата. Глътваш по едно хапче седмично и вече не усещаш жажда.
— Защо продаваш тия неща? — попита малкият принц.
— Така се пести много време — каза търговецът. — Експертите пресметнаха. Спестяват се седмично петдесет и три минути.
— И какво правят хората с тия петдесет и три минути?
— Правят, каквото си щат…
„Ако имах — каза си малкият принц — петдесет и три минути свободни, бих тръгнал полекичка към някой извор…“
XXIV
Беше осмият ден от моето принудително кацване в пустинята и аз изслушах историята за търговеца, пиейки последната глътка от моя запас вода.
— Виж какво — казах аз на малкия принц, — твоите спомени са много хубави, но аз още не съм поправил самолета си, нямам вече вода за пиене и ще бъда щастлив, ако също като тебе бих могъл да тръгна полекичка към някой извор!
— Моят приятел — лисицата… — каза ми той.
— Мило мое, не става вече дума за лисицата!
— Защо?
— Защото човек може да умре от жажда…
Той не разбра моето разсъждение и ми отговори:
— Добре е да имаш приятел, дори ако трябва да умреш. Аз съм много доволен, че лисицата ми беше приятел…
„Той не проумява колко голяма е опасността — казах си аз. — На него му стига малко слънце…“ Но той ме погледна и отговори на моята мисъл:
— И аз съм жаден… Нека потърсим някой кладенец…
Аз махнах уморено с ръка; безсмислено е да търсиш наслуки някакъв кладенец в безпределността на пустинята. И все пак тръгнахме.
След като бяхме вървели с часове мълчаливо, смрачи се и звездите почнаха да светят. Поради жаждата малко ме тресеше и аз ги виждах като насън. Думите на малкия принц подскачаха в съзнанието ми.
— Значи и ти, и ти си жаден? — попитах го аз.
Но той не отговори на въпроса ми. Той каза простичко:
— Водата също тъй помага на сърцето…
Аз не разбрах неговия отговор, но млъкнах… Знаех, че не бива да го разпитвам.
Той беше уморен. Седна. Аз седнах до него. И след кратко мълчание той добави:
— Звездите са хубави поради едно цвете, което не се вижда…
Аз отговорих — „разбира се“ и без да кажа нещо, погледнах гънките на пясъка, огрени от луната.
— Пустинята е хубава — добави той.
Това беше вярно. Аз винаги съм обичал пустинята. Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо мълчаливо свети…
— Пустинята е хубава — каза малкият принц — от това, че някъде в нея има скрит кладенец…
Аз се изненадах, като разбрах изведнъж отде идеше тая тайнствена светлина на пясъка. Когато бях малко момченце, живеех в една старинна къща, за която поверието казваше, че в нея има заровено имане. Разбира се, никой никога не можа да го намери, нито може би го е и потърсил. Но то омагьосваше цялата къща. Моята къща криеше в дъното на сърцето си една тайна…
— Да — казах аз на малкия принц, — все едно дали се отнася за къща или за звездите, или за пустинята: онова, което им дава красота, е невидимо!
— Доволен съм — каза той, — че си съгласен с моята лисица!
Тъй като малкият принц заспиваше, аз го взех на ръце и отново тръгнах. Бях развълнуван. Струваше ми се, че нося крехко съкровище. Струваше ми се дори, че на Земята няма нищо по-крехко. Гледах под лунната светлина това бледо чело, тия затворени очи, тия кичури коси, полюшвани от вятъра, и си казвах: „Това, което виждам, е само обвивка. Най-важното е невидимо.“
И тъй като полуотворените му устни очертаха една смътна усмивка, аз си казах още: „Онова, което толкова ме вълнува в тоя малък спящ принц, то е неговата вярност към едно цветче, то е образът на розата, която свети в него като пламък на лампа, дори когато той спи…“