И пак се разсмя.
— Все едно, че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета, които знаят да се смеят…
И отново се разсмя. Сетне стана сериозен.
— Тая нощ… виж какво… недей дохожда.
— Аз няма да се отделя от тебе.
— Аз ще изглеждам, като че нещо ме боли… ще изглеждам — като че умирам. Така става. Недей дохожда да гледаш това, не е необходимо.
— Аз няма да се отделя от тебе. Но той беше угрижен.
— Казвам ти го… заради змията. Не бива да те ухапе… Змиите са лоши. Те могат да хапят ей така — за удоволствие…
— Аз няма да се отделя от тебе. Но той се успокои.
— Но те пък имат отрова само за едно ухапване…
Тая нощ аз не видях кога е тръгнал. Той се бе измъкнал безшумно. Когато можах да го настигна, той вървеше решително и бързо. Той ми каза само:
— А, ти си бил тука…
И ме хвана за ръката. Но все още нещо го измъчваше.
— Ти сгреши, че дойде. Ще ти бъде мъчно. Аз ще приличам на умрял, но то няма да е вярно…..
Аз мълчах.
— Разбираш ли. Много е далеч. Аз не мога да занеса там това тяло. То е много тежко.
Аз мълчах.
— Но то ще бъде като стара, изпразнена черупка. В старите празни черупки няма нищо тъжно…
Аз мълчах.
Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:
— Знаеш ли, то ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък… Всички звезди ще ми дават вода — да пия…
Аз мълчах.
— То ще бъде много весело! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извори…
Сега и той млъкна, защото плачеше…
— Тук е. Остави ме да пристъпя сам една крачка… И седна, защото го бе страх.
След това каза:
— Знаеш ли… моето цветче… аз съм отговорен за него! И то е толкова слабо! И толкова простодушие То има четири нищожни бодли, за да го закрилят срещу целия свят…
Аз седнах, защото не можех повече да стоя прав. Той каза:
— Ето… Това е всичко…
Подвоуми се малко и сетне стана. Пристъпи една крачка. Аз не можех да помръдна.
Само нещо като жълта мълния блесна до глезена му — и нищо друго. Един миг той остана неподвижен. Не извика. Падна полекичка, както падат дървесата. Поради пясъка нямаше дори и шум.
XXVII
И ето шест години вече оттогава… Никога не съм разправял тая случка. Другарите, които ме намериха, бяха много доволни, че ме виждат жив. Аз бях тъжен, но им казах: „Това е от умората…“
Сега малко съм се утешил. Тоест… не съвсем. Но зная, че той се е върнал на своята планета, защото на разсъмване не намерих тялото му. А то не беше толкова тежко тяло… И нощем обичам да слушам звездите. Досущ като петстотин милиона звънчета…
Но ето, че стана нещо необикновено. На намордника, който бях нарисувал за малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той никога не ще може да го сложи на овцата. И се питам: „Какво ли е станало на неговата планета? Много е възможно овцата да е изяла цветчето…“
Но веднага си казвам: „Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цветче със стъклен похлупак и внимава добре какво прави овцата…“ И тогава съм щастлив. И всички звезди се смеят тихичко.
Друг път си казвам: „Човек е разсеян понякога и това е достатъчно! Някоя вечер е забравил стъкления похлупак или пък овцата е излязла безшумно…“ Тогава всички звънчета се превръщат в сълзи! …
Това е една голяма загадка. За вас, които също като мене обичате малкия принц, нищо от вселената не е същото, щом там някъде, неизвестно де, една овца, която не сме виждали, е изяла или не е изяла една роза…
Погледнете небето. Попитайте се: овцата изяла ли е или не цветчето? И ще видите как всичко се променя…
И никой възрастен човек никога не ще разбере колко голямо значение има това!
За мене това е най-хубавият и най-тъжният пейзаж на света. Той е същият пейзаж от предходната страница, но аз го изрисувах още веднъж, за да ви го покажа добре. Тук малкият принц се яви на земята и след това изчезна.
Разгледайте внимателно тоя пейзаж, за да можете със сигурност да го познаете, ако пътувате някой ден из Африка, в пустинята. И ако ви се случи да минете оттам, умолявам ви, недейте бърза, почакайте малко, точно под звездата!
И ако тогава някое дете дойде при вас, ако се смее, ако има златни коси, ако не отговаря, когато го разпитват, ще отгатнете кое е то. Тогава бъдете любезни!
Не ме оставяйте да бъда толкова тъжен: пишете ми веднага, че той се е върнал…