— Сбогом — рече той на цветчето. Но то не му отвърна.
— Сбогом — повтори той.
Цветчето покашля. Но то не беше от настинка.
— Аз бях глупава — каза най-сетне то. — Моля те да ми простиш. Дано бъдеш честит.
Той се изненада, че нямаше укори. И остана така, объркан, с похлупака в ръце. Той не проумяваше тая кротка нежност.
— Да, разбира се, аз те обичам — каза цветчето. — По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти също така беше глупав като мене. Дано бъдеш щастлив… Остави този похлупак на мира. Не го ща вече!
— Но вятърът…
— Аз не съм толкова настинала… Хладният нощен въздух ще ми помогне. Аз съм цвете.
— А животните…
— Ако искам да видя пеперуди, ще трябва да изтърпя две-три гъсеници. Изглежда, че пеперудите са много хубави. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти, ти ще бъдеш далеч. А пък от големите животни не се боя. И аз имам нокти.
И просто душно показа четирите си бодли. Сетне добави:
— Не се бави така, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви.
Защото не искаше той да го види, че плаче. То беше много гордо цветче…
X
Той се намираше в областта на астероидите 325, 326, 327, 328, 329 и 330. И за да бъде зает с нещо и за да се просвети, започна с посещения на тия планети.
Първата бе обитавана от един цар. Облечен в пурпурни дрехи и хермелин, царят седеше на един прост, но в същото време величествен престол.
— А! Ето един поданик — извика царят, когато съзря малкия принц. А малкият принц се запита:
„Как може да ме познае, щом никога не ме е виждал!“
Той не знаеше, че за царете светът е много опростен. Всички хора им са поданици.
— Приближи се, за да те видя по-добре — каза му царят, който се почувствува много горд, че най-сетне е цар на някого.
Малкият принц потърси с очи де да седне, но цялата планета бе заета от великолепната хермелинова наметка. И остана прав, но тъй като бе уморен, прозя се.
— Да се прозява човек в присъствието на царя е противно на етикета. Забранявам ти това.
— Не мога да спра прозявката си — отговори съвсем смутен малкият принц. — Аз ида след дълго пътешествие и не съм спал…
— Тогава — каза му царят — заповядвам ти да се прозяваш. От години не съм виждал никого да се прозява. За мене прозевките са любопитни неща. Хайде! Прозей се пак. Това е заповед.
— Това ме плаши, не мога вече… — отвърна цял зачервен малкият принц.
— Хм! Хм! — отговори царят. — Тогава заповядвам ти ту да се прозяваш, ту да…
Той заговори бързо и малко неясно и изглеждаше докачен.
Защото царят извънредно много държеше неговия авторитет да бъде уважаван. Той не можеше да търпи неподчинение. Той бе абсолютен монарх. Но тъй като беше много добър, даваше разумни заповеди.
„Ако заповядам — казваше той обикновено, — ако заповядам на някой генерал да се превърне на морска птица и ако генералът не се подчини, генералът няма да бъде виновен. Виновен ще бъда аз.“
— Мога ли да седна? — попита несмело малкият принц.
— Заповядвам ти да седнеш — отговори му царят и величествено поприбра края на хермелиновата си наметка.
Но малкият принц се чудеше. Планетата беше съвсем мъничка. Над кого можеше да царува царят?
— Господарю — каза му той, — моля ви да ме извините, че ви запитвам…
— Заповядвам ти да ме запиташ — побърза да отговори царят.
— Господарю, над кого царувате вие?
— Над всичко — отговори съвсем простичко царят.
— Над всичко ли?
С едно скромно движение царят посочи своята планета, другите планети и звездите.
— Над всичко това ли? — рече малкият принц.
— Над всичко това… — отговори царят. Защото той беше не само абсолютен, но и универсален монарх.
— И звездите подчиняват ли ви се?
— Разбира се — каза му царят. — Те веднага се подчиняват. Аз не търпя неподчинение.
Подобно могъщество смая малкия принц. Ако той разполагаше с него, би могъл да присъствува не на четиридесет и четири, но на седемдесет и два или дори на сто, че дори и на двеста слънчеви залеза в един и същ ден, без ни веднъж да мръдне стола си! И тъй като припомнянето на неговата изоставена планета малко го натъжи, той се осмели да помоли царя за едно благоволение.
— Иска ми се да видя един слънчев залез… направете ми това удоволствие… Заповядайте на слънцето да залезе…
— Ако бих заповядал на някой генерал да хвърчи от едно цвете на друго подобно на пеперуда или да напише трагедия, или да се преобрази на морска птица и ако генералът не изпълнеше получената заповед, кой от двамата — той или аз — щеше да бъде виновен?