Рей Бредбъри
Малкият убиец
Не можеше да каже кога точно й дойде идеята, че я убиват. През последния месец усещаше някои едва доловими признаци и подозрения дълбоко в себе си; сякаш гледаш съвършено спокойни тропически води, решаваш да се изкъпеш в тях и тъкмо когато приливът поеме тялото ти, откриваш, че под повърхността обитават чудовища — невидими неща, подпухнали, многоръки, с остри перки, зли, от които няма измъкване.
Стаята около нея трептеше в изпаренията на истерия. Рееха се остри инструменти, чуваха се гласове, виждаше някакви хора със стерилни бели маски.
Името ми, помисли си тя. Как се казвам?
Алис Лийбър. Сети се. Жена на Дейвид Лийбър. Това обаче не я успокои. Беше сама с тези тихи, шепнещи си бели хора, заливаше я ужасна болка, пристъпи на гадене и смъртен страх.
Убиват ме пред очите им. Тези доктори и сестри не разбират какво ми се случва. Дейвид не знае. Никой не знае освен мен и… палача, главореза, малкия убиец.
Умирам и не мога да им го кажа. Ще се изсмеят и ще решат, че съм в делириум. Ще видят убиеца, ще го вземат в ръце и през ум няма да им мине, че именно той е отговорен за смъртта ми. А ето ме тук, пред Бог и човек, никой не ми вярва, всички се съмняват, успокояват ме с лъжи, погребват ме в неведение, оплакват ме и спасяват унищожителя ми.
Къде е Дейвид? Може би в чакалнята, пали цигара от цигара и слуша безкрайно дългото тиктакане на безкрайно бавния часовник?
Пот изригна от всяка пора на тялото й, а с нея — и агонизиращ вик. Хайде. Хайде! Пробвай да ме убиеш, изкрещя тя. Опитвай, опитвай, но няма да стане! Няма!
Празнина. Вакуум. Внезапно болката отшумя. Изтощение и сумрак. Свърши се. О, Господи! Започна да потъва в черна пустота, която отстъпи място на пустота и пустота, и още една, и още…
Стъпки. Леки приближаващи стъпки.
Някъде много отдалеч се чу глас.
— Тя спи. Не я тревожете.
Миризма на туид, лула, познат лосион за след бръснене. Дейвид стоеше до нея. А зад него — безукорната миризма на доктор Джефърс.
Не отвори очи.
— Будна съм — каза тихо. Каква изненада, какво огромно облекчение, че може да говори, че не е мъртва.
— Алис — каза някой. Дейвид. Разпозна го със затворени очи. Държеше уморените й ръце.
Искаш ли да се запознаеш с убиеца, Дейвид? Чувам те, че искаш да го видиш, така че не ми остава нищо друго, освен да ти го посоча.
Дейвид стоеше до нея. Тя отвори очи. Стаята дойде на фокус. Посегна със слаба ръка и дръпна завивката.
Убиецът погледна към Дейвид с мъничко червенолико синеоко спокойствие. Очите му бяха дълбоки и искрящи.
— Хей! — възкликна Дейвид и се усмихна. — Какъв хубавец!
В деня, когато Дейвид Лийбър дойде да прибере жена си и новороденото, д-р Джефърс го очакваше. Настани го на един стол в кабинета си, предложи му пура, сам запали една, седна на ръба на бюрото си и дълго само пафкаше. После прочисти гърлото си и погледна Дейвид право в очите.
— Дейв, жена ти не обича детето си.
— Какво!?
— Трудно й беше. През следващата година ще се нуждае от много любов. Не ти казах всичко, но в родилната зала беше изпаднала в истерия. Какви само ги наговори… няма да повторя думите й. Ще кажа само, че се чувства чужда на детето. Е, може да е нещо, което да успеем да разясним с един-два въпроса. — Той дръпна отново от пурата си и помълча. — Дейв, детето „желано“ ли е?
— Защо питаш?
— Жизненоважно е.
— Да. Да, детето е „желано“. Заедно го планирахме. Алис беше толкова щастлива преди година, когато…
— Мммм… това прави нещата много по-сложни. Защото ако беше непредвидено, можеше да е просто отхвърляне на идеята за майчинство от нейна страна. Но това не важи за Алис. — Д-р Джефърс извади пурата от устата си и се почеса по брадичката. — Значи е нещо друго. Може би някаква травма от детството, която се проявява сега. Или пък просто временно колебание и недоверие на майка, изтърпяла невероятна болка и разминала се на косъм със смъртта, както бе с Алис. Ако е така, то времето би трябвало да я излекува. Все пак реших да ти го кажа, Дейв. Ще ти помогне да си по-толерантен с нея, ако каже нещо… ами… ако каже, че й се иска детето да бе мъртвородено. И ако нещата не потръгнат, искам и тримата да дойдете при мен. Винаги се радвам да видя стари приятели, нали така? Заповядай, вземи си още една пура за… ъъъ… за бебето.
Бе ярък пролетен следобед. Колата бръмчеше по обрамчените с дървета широки булеварди. Синьо небе, цветя, топъл вятър. Дейв говореше, запали пура, продължи да говори. Алис отговаряше направо, тихо, малко по малко се отпускаше. Но държеше бебето не толкова здраво, топло или майчински, за да притъпи шантавото чувство, което измъчваше Дейв. Сякаш държеше някаква порцеланова фигурка.